Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Той беше много висок и много слаб — въобще не приличаше на маймуна, а по-скоро на жираф. Носеше (от долу нагоре) обувки Док Мартенс, войнишки панталони, яке в цвят каки и черен пуловер с висока яка, опръскан с кал. Имаше пъпки, но почти нищо друго. Целият му гардероб се събираше в един найлонов пазарски плик.

— Така — провлякох аз.

Той ме погледна с очакване, което е съвсем правилно, като се има предвид, че думата, която току-що бях използвала, предполагаше очакване, но за момента бях засекла. Опитвах се да измисля нещо, с което да продължа, което нямаше да прозвучи покровителствено или обидно, а щеше да покаже симпатия и интерес. (Всъщност изпитвах и симпатия, и интерес, така че въпросът не беше само за замаже очи. Интересувах се. Наистина.)

— Кога за последен път си седял в кухня?

Това можеше да е обидно. Защото ако човек спи по улиците, може известно време да не е бил в кухня, нали? А може би въпросът ми щеше да помогне той да се отпусне, да започне да говори и аз щях да науча малко повече, щях да узная нещо за онова, което е правил, и къде се е подвизавал. Единствената опасност, предположих, беше, че казаното може да му е прозвучало самодоволно — не сме се подредили добре, но си имаме кухня, на, на, на, на.

— Не знам. Може да има сто години. Сигурно, когато видях майка си за последен път.

— Кога беше това.

— Преди година-две. Али Джи наистина ли е смешен?

— Кой е Али Джи?

— Тоз артист, който показват по телевизията.

— Не знам. Никога не съм го гледала.

— Не е — каза Моли, която рисуваше на масата.

— Ти кога си го гледала? — попитах аз.

— Не съм го гледала, но видях снимката му. Не изглежда смешен. Изглежда тъп. Ти защо се казваш Маймуна?

— Не знам. Така ми викат. Ти защо се казваш Моли?

— Защото татко не харесва името Ребека.

— Аха. Имате ли сателит?

— Не.

— Кабелна?

— Да.

— Скай Спортс?

— Не.

— О-о.

Оказа се, че до известна степен бяхме разочарование за Маймуната и ако трябваше да бъда честна, и за мен той беше в някаква степен разочарование. Не можех да отговоря на никой от въпросите, които ми задаваше, нито пък имахме нещата, които, изглежда, той най-много искаше (наред със Скай Спортс, нямахме също така нито Дриймкаст, нито куче). Същевременно изобщо не ми помагаше да разбера как така се е случило, че се е озовал на улицата, което означаваше, че ми беше невъзможно да му покажа онази страна от себе си, която исках да види — Кейти терапевтът, слушателят, човекът, който разрешава неразрешими проблеми. Отиде да се изкъпе. За съжаление, нямахме истински душ.

Два-три дни нищо не се случи. Виждахме Маймуната единствено вечер. Не ни казваше къде ходи през деня, но беше ясно, че от старите навици трудно се отвиква и че старите приятелства бяха точно толкова важни за него, колкото и за всеки друг. А и без това, една вечер се върна и се опита да ми даде пари за домакинството от огромна купчина монети, която изсипа на кухненската маса, което даде на всички ни представа за това къде ходи в работно време. Почти се изкуших да взема парите. Все пак, като изключим мен, той беше единственият друг човек в къщата, който работеше. Беше учтив, тих, четеше, гледаше телевизия, играеше с Том на компютъра, радваше се на всяка хапка храна, която получаваше, и нямаше никакви претенции.

Една вечер оставихме децата с гостите си (Въображаем разговор с родителите ми или със Социалните служби: „На кого сте оставили децата си?“ „А, на Добрата новина и на Маймуната“) и отидохме в местното кино. Гледахме филм с Джулия Робъртс. Играеше бореща се самотна майка, която си намира работа в правна кантора и открива, че водоснабдителната компания трови хората и започва кампания, за да им осигури компенсации. Връзката й със сексапилния брадат мъж се влошава и тя се превръща в лоша, небрежна майка, но се бори за благородната кауза, а във водоснабдителната компания са лоши, лоши, лоши, пък и има само две деца и едно гадже, докато стотици са болни, така че няма проблеми. Не беше особено хубав филм, но му се наслаждавах, просто защото беше филм, цветен, и имаше сюжет, в който нямаше космически кораби, насекоми или апокалиптичен шум и затова го изпих на екс, така както изпих и пиесата на Стопард. На Дейвид много му харесваше, защото му напомняше за него самия.

— Е? — каза след това той.

— Е, какво?

— Видя ли?

— Какво дали съм видяла?

— Ако се захване човек с това, ще трябва да прави жертви.

— Нямаше жертви. Не и във филма. Всички накрая заживяха щастливо. Е, може би, като изключим болните.