Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— И какво биха могли да имат против? Имам предвид, че тези хора са…

— Знам, знам. Няма за какво да спориш с мен. Но не в е това въпросът, нали?

— Не е ли?

— Никой никога не оспорва това, което искаш да правиш. Хората са гладни, дай им храна, ако имаш. Децата нямат с какво да си играят, дай им играчки, ако имаш в повече. Никога не се сещам как да те оборя. Но това не значи, че съм съгласна с теб.

— Но трябва да значи.

— Светът не е устроен по този начин.

— Защо? Знам защо. Защото хората са егоистични и уплашени и… и защото мозъците им са промити. Мислят си, че нямат никаква алтернатива. Но имат. Имат!

И сега какво се очакваше да кажа? Че хората имат право да са егоистични, щом така им харесва? Че нямат никаква алтернатива? И как е „Моля те, млъкни и ме остави на мира“ на гръцки?

На следващата сутрин седях и си ядях закуската с Том, докато Добрата новина, Моли и Дейвид разчистваха наоколо. Нямаше да стана. Егоистична съм и имам право на това. В Гардиан имаше статия за банда младежи, които пребили някакъв мъж до безсъзнание и го оставили под един храст в парка Виктория, където умрял от хипотермия. Освен ако не е бил вече мъртъв — съдебният лекар не знаел. Трима от младежите били бездомни. Добре де, признавам, че не беше необходимо да прочитам статията на глас, предвид че децата са относително малки, а в най-скоро време бездомен младеж щеше да дойде да живее при нас (предполагах, че все още така стояха нещата — нищо не ми беше казано) и че в продължение на седмици щяха да сънуват кошмари, свързани с горкото и със сигурност безвредно момче, което щеше да спи на долния етаж. Но пък настроението ми беше революционно, а и снарядите просто си стояха там, на страница пета, и чакаха някой да ги изстреля.

— Супер — промърмори Том. — Сега заради татко ще ни убият.

— Защо? — каза Моли.

— Ти не чу ли какво прочете мама? Ще идва бездомен и ще ни обере, а след това сигурно ще ни убие.

Изглеждаше доста спокоен. Все едно му харесваше подобно развитие на събитията, може би, защото убийството му би доказало, че е прав, и би накарало баща му да съжалява. Подозирах, че това беше наивно и че баща му би се почувствал разкаян и натъжен, но не би съжалявал. Не и тази жалост, от която се нуждаеше Том.

— Това не е справедливо — ядосано ми каза Дейвид.

— Не е — казах аз. — Един на петима! Няма никакви шансове.

Той ми хвърли поглед.

— Какво? Ето го, във вестника. Няма нищо общо с това кое е справедливо. Пише го в новините. Факт.

— Имаше толкова много други неща, които можеше да прочетеш на глас. Хващам се на бас, че има статия за, де да знам, промяна в закона за надбавките. Хващам се на бас, че пише нещо за външния дълг на третия свят.

— Дейвид, външният дълг на третия свят няма да идва да живее в къщата ни. Външният дълг на третия свят не е убил…

Замръзнах, защото знаех, че не съм права, че съм загубила, че външният дълг на третия свят е убивал — убил е милиони и милиони, несравнимо повече, отколкото бездомните младежи някога са убивали. Знам това, знам това, знам това, но така и така щях да слушам за него в продължение на часове, чаове, часове…

Бездомните деца пристигнаха същия ден с микробус, нает от домакините им за сутринта. Беше слънчева юнска събота, малко мъглива, заради ранната жега и снощния дъжд. Няколко човека бяха наизлезли пред къщите си или за да зяпат, или за да посрещнат новите си съквартиранти и внезапно почувствах, че улицата ни все пак беше специална. На никоя друга улица в Лондон или във Великобритания не ставаще същото и каквото и да се случеше отсега нататък, Дейвид и Добрата новина, както вече разбирах, бяха постигнали нещо.

Младежите шумно и възбудено слизаха от рейса — „Еее, гл’ей я тая! На бас, че е твоята“, — но всичко беше щит и те бяха изплашени. Бяхме се уплашили един от друг. Дейвид говори на всички поотделно — три момчета, три момичета, — докато стояха на тротоара и той ги насочваше към новите им домове. Стисна ръката на едно от момчетата, посочи ме и няколко минути по-късно вече правех чай на осемнайсетгодишен младеж, който искаше да му викам Маймуната и който свиваше цигара върху кухненската ми маса.

— Какво правиш? — попита Моли.

— Свивам си цигара.

— Пушиш ли? — удиви се Моли.

— Ъ-ъ-ъх — каза Том, който набързо се изнесе по посока спалнята си.

Но Моли от друга страна беше изумена. Баща й имаше специално мнение по отношение на пушенето, а майка й беше семеен лекар. Беше чувала, че някои хора пушат, но за пръв път виждаше някой, който се готвеше да го направи пред нея. Аз пък не знаех дали особено исках Маймуната да пуши в кухнята пред децата. Вероятно не исках. Но да накарам Маймуната да пуши отвън, в задния двор, можеше да доведе до кофти начало — да го накара да се почувства нежелан или да си помисли, че не уважаваме нравите му. Можеше да доведе до акцентиране на различията ни — можеше да се окаже, че смята пасивното пушене за исконно буржуазен страх, обоснован от възможността за дългосрочно бъдеще, от което може би понастоящем той се чувстваше лишен, което пък да е причината да не се притеснява да пуши свити ръчно цигари. Или можеше просто да го ядоса, ярост, която би могла да го подтикне да ни обере до шушка или да ни убие, докато спим. Нямах представа. И защото нямах представа, не казах нищо освен: „Ще ти потърся пепелник.“ И след това: „Ще трябва да използваш тази чинийка.“ А след това, когато наум си повторих последната реплика, усетих а) нотка, която би могла да се възприеме като сприхавост, и б) нещо, което би могло да се тълкува като ярко неодобрение, а именно скрит намек, че ИМА ПРИЧИНА да нямаме пепелници в къщата и добавих: „Ако нямаш нищо против, Маймуна.“ Маймуната нямаше нищо против.