Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Едностаен ли е?

— Да.

— Ами, значи нямаш стая за гости.

— Мога ли да си ходя тогава?

— Можете да си ходите, когато пожелаете. Това е празненство, а не поправителен дом.

— А, стига, бе! — кресна Майк.

Неговият брат шегаджия, мъжът, който пусна остроумието за луксозната бира, беше застанал до него и двамата плеснаха с ръце.

— Съжалявам, че не се забавлявате.

За момент зърнах нещо от стария Дейвид, нещо като избеляла боя под пласт нова. В думите му имаше сарказъм, който единствено аз бих могла да уловя. Старата страст за вербална конфронтация също се беше появила, защото повече нищо не каза. Чакаше отговора на Майк, поредния лаф, но Майк нямаше такъв, защото в края на краищата беше просто тъпак, човек, който би крещял простотии на което и да е събиране с алкохол, било то сватба, кръщене или купон за спасяване на света като този. Искаше да се прави на интересен, нищо повече. Дейвид обаче реши да го настъпи.

— Сигурен ли си, че не ви е весело?

— Всичко е наред, мой човек — успокои го Майк.

— Защото сериалът започва след две-три минути.

И това доведе до смях, не прекалено много, но повече от това, което Майк беше постигнал до момента.

— Не го гледам — каза Майк. — Никоя от сапунките не гледам между другото.

Това предизвика най-големия смях до момента, но се смяха на него, на баналността на отговора му и това определено го ужили.

— Значи ще останеш?

— Поне додето си изпия бирата.

— Радвам се да го чуя.

Нов кикот, вече си го беше заслужил. Дейвид беше затапил натрапника и това ме накара да се почувствам носталгично горда в някаква степен. (Като се замисля, точно такава работа би била идеална за някогашния Дейвид — да затапва хората от публиката по представленията, митингите и дебатите. Притежаваше перфектната комбинация от войственост и бърза мисъл. За оратор нямаше да го бива, защото доста мънкаше и губеше нишката на мисълта си, и то по един непохватен начин, а и обектите му на подигравка винаги бяха неясни и сложни — театрални завеси, малки туби паста за зъби и други подобни. Но може би, ако се беше събрал с някой комедиант, в критичните моменти можеха да го вадят на сцената в ролята на нещо като анестезиолог. Може би това му е било призванието. Това ли е най-хубавото, което можех да кажа за таланта му? Че беше напълно подходящ за вербални бунтове по време на алкохолни сбирки? Това определено не е описание на разностранно развита личност. Както не е и описание на особено обичлив човек.)

Направи пауза за промяна на настроението.

— Така, докъде бях стигнал? А, да. Стаи за гости. Вижте, за вас не знам, но всеки път, когато включа телевизора или погледна вестника, нещо ужасно се случва в Косово, в Уганда или в Етиопия. Понякога като ударя печелившо число давам някоя десетачка за благотворителност, но това нищо не променя. Ужасните неща продължава да ги има. И това ме кара да се чувствам гузен и безсилен, а после, когато изляза я за къри, я на кино, я до кръчмата…

Кръчмата! Кръчмата! За коя „кръчма“ става въпрос, Дейвид? „Местната“ кръчма може би. Онази, дето се казва „Лицемерният копелдак“?

— … И тази моя гузна съвест и безсилие не ме пускат и аз искам да направя нещо. До банкомата седи дете с одеялото и кучето си. Давам му петдесет пенса, но и това нищо не променя, защото следващия път като ходя до банкомата пак е там и моите петдесет пенса нищо не са променили. Разбира се, нищо не са променили, защото са петдесет пенса, но и ако му дам десет по петдесет пенса пак нищо няма да се промени, защото това са пет лири. А не мога да се примиря, че то седи там. Мисля, че всички не можем да се примирим с това. Ако едва за десет секунди се замисли човек, ще успее донякъде да си представи колко гадно е да спиш в студа, да просиш стотинки, да те вали дъждът, да те тормозят минувачите…

Погледнах наоколо. Добре се справяше, като изключим онази част за кръчмата. Хората го слушаха, а един-двама и кимаха, но не можеше да се каже, че бе запалил светлината на посвещението в очите им. Трябваше да изкара някой номер от шапката, ако не искаше да ги загуби.

За щастие друг го направи вместо него.

— Не вярвам на ушите си — възропта Майк. — Та всички тия са лайна.

— Кои тия?

— Скапаните бездомни. А и половината са фрашкани с пари.

— Нима? — каза Дейвид. — Пълни с пари? Кое тогава обяснява защо седят на тротоара и просят?

— Ама те така си изкарват парите! И после ги трошат за дрога. От шест месеца търся някой, който да е зидар, и намерих ли? Разбира се, че не. Не им се бачка.