Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Започнах да мисля за всички неща, които преди не ставаха по начина, по който ставаха сега и не знаех вече какво изпитвам. Едно време Дейвид харчеше много пари за компакт дискове и книги и понякога, когато нямаше достатъчно работа, дори бяхме спорили за това, въпреки че — или точно заради това — бях се превърнала в лишен от култура индивид. Знам, че се опитваше да крие от мен новите си неща, като потулваше компакт дисковете някъде отзад и пускаше новите, когато ме няма, като поомачкваше книгите с меки корици, за да не забележа колко са нови. Но сега напълно бе изгубил интерес. Рядко излизаше, а страниците на вестниците с литературните критики се изхвърляха недокоснати. И ако трябва да съм честна, липсваше ми онова, което той някога внасяше в дома ни. Може да бях лишена от чувство за хумор новопокръстена в някаква екстремистска религия, която смята всяка форма на забавление за лекомислие и саморазглезване, но тайно изпитвах удоволствие, че живея с човек, който знаеше какво работи Лиъм Галахар от Оейзис, а сега това вече го нямаше.

А имаше и още нещо — той престана да пуска шеги, поне не истински във всеки случай. Опитваше се да разсмее децата в стила на детските телевизионни шоута от 60-те години — слагаше на главата си разни неща вместо шапки, което винаги е смешно, използваше парчета плодове вместо кукла на вентрилоквист (Здрасти господин Банан, Здравейте госпожа Ягода — нещо от този род), преструваше се на Спайс Гърлс и на какво ли не. Моли престорено се смееше, Том го гледаше като че ли се опитваше да се облекчи по голяма нужда, а не да бъде забавен. Но възрастните (с други думи аз, защото Добрата новина няма вид на човек, който прекарва много време в местния комедиен клуб)… Карай, няма значение. Неговото непрекъснато търсене на номер във всичко едно време ме влудяваше, защото той придобиваше някакъв особен вид, когато човек му говореше, който можеше да те подведе, че слуша това, което му казваш, а после някакво сложно и обикновено гадно остроумие излиташе от устата му по маниера на Ханибал Лектър от Мълчанието на агнетата и аз или се смеех, или, по-често, напусках стаята, като хлопвах вратата на излизане. Но от време на време — да речем в пет процента от случаите — нещо ме погъделичкваше и колкото и сериозна, ядосана, или объркана да бях, той получаваше реакцията, която очакваше.

А сега много рядко излизах от стаята и хлопвах вратата. От друга страна изобщо не се смеех. И трябваше да призная, че вследствие на това се чувствам по-зле, отколкото преди. Една от причините, поради които се омъжих за Дейвид, беше, че ме разсмиваше, а сега не ме разсмиваше, даже и не искаше да ме разсмива и нещо в мен си искаше залога обратно. Имах ли право да си го получа? Възможно ли е чувството за хумор да е като косата — нещо, което много мъже изгубват, когато започват да остаряват?

Но ето ни тук, в реалния свят, в света на настоящето, а в света на настоящето Дейвид не пускаше шеги и ние щяхме да имаме празненство, празненство за всички хора от нашата улица, към много от които Дейвид се бе отнасял изключително грубо по доста несъществени причини (палта, коли, посетители, торби за пазаруване). И преди да се бях осъзнала, на вратата започна да се звъни и първият от нашите гости застана на прага с объркана, но не и недружелюбна усмивка и бутилка шардоне в ръка.

Обърканото лице принадлежеше на Саймън, едната половинка на гей двойката, която се премести наскоро в къщата на номер 8-ми. Партньорът му, Ричард, актьор, който Том твърдеше, че е гледал в Законът, щял да дойде по-късно.

— Аз ли съм първи? — попита Саймън.

— Все някой трябва да е първи — казах аз и двамата се засмяхме, след което се спогледахме.

Дейвид се присъедини към нас.

— Да, все някой трябва да е първи — повтори той и тримата се засмяхме. (Между другото, това не се приема за шега. Да, Дейвид каза нещо, с което целеше да разведри обстановката, и аз се отчетох с предполагащия се смях, но това бяха особени, отчаяни обстоятелства.)

— Откога живеете тук? — попитах Саймън.

— Ами, колко време стана? Два месеца? Достатъчно, за да се почувстваме у дома си, но недостатъчно да разопаковаме всичките кашони.

Помните ли онзи момент във Фолти Тауърс, когато на Базил му се развали колата и той излезе и започна да я удря с клона на едно дърво? Помните ли как щяхме да се напикаете от смях, когато го видяхме за пръв път? Общо взето, такъв беше и ефектът от кашоненото остроумие на Саймън върху Дейвид и мен. Ами, може би просто трябваше да сте там.