Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Беше ми писнало да слушам защо всички били безполезни, отвратителни, бездарни и как не заслужавали нищо от онова хубаво, което някога им се е случвало, и как са си заслужили всичко онова лошо, което някога им се е случило, но тази вечер тъгувах за стария Дейвид. Липсваше ми, както на някой можеше да липса белег или дървена протеза или нещо друго обезобразяващо, но придаващо му идентичност. С предишния Дейвид знаех накъде съм. Пък и никога преди не усещах срам. Никога! Уморено отчаяние — със сигурност, от време на време лош вкус в устата — определено, мигове на раздразнение — почти непрекъснато, но никога срам. Бях намерила начин да съжителствам с цинизма му, и без това вече всички сме станали цинични, но едва тази вечер напълно разбрах това. Цинизмът е общият споделен от нас език, есперанто, което наистина върши работа, и въпреки че не го владея свободно — харесвам прекалено много неща и не завиждам на достатъчно хора — знам толкова, колкото да се оправя. А и без това, невъзможно е напълно да се избегнат цинизмът и презрението. Всеки разговор на тема надпреварата в изборите за кмет на Лондон, или Деми Мур, или Виктория и Бекъм и синът им Бруклин те задължава да бъдеш злобен, най-малкото за да кажеш, че си пълноправен и разсъдлив градски човек.

Вече не разбирах много мъжа, с когото живеех, но разбрах достатъчно, за да знам, че вечерта щеше да кулминира с момента на истината, момента, когато на новооткритата добросъвестност на Дейвид, на неговото желание да обича и да разбира и най-разпътните сред божиите чеда щеше да бъде отвърнато с искрено неразбиране. Така стана, че най-разпътното чедо се оказа президентът на Съединените щати и не Андрю, а Кам беше тази, която понесе ударите на зловещата искреност на Дейвид. Говорехме — доколкото можехме, предвид цялото ни невежество — за щатските управници и Кам каза, че изобщо не я интересува кой ще е следващият президент, стига да си държи нещото в гащите и да не напада млади стажантки, при което Дейвид започна да се върти на стола си и след време попита кои сме ние, че да съдим, и Кам му се изсмя.

— Сериозно говоря — каза Дейвид. — Не желая повече да съдя хора, за чийто живот нищо не знам.

— Но това е изходната точка за всеки един разговор! — възкликна Андрю.

— Писна ми от това — каза Дейвид. — Нищо не знаем за него.

— Знаем повече, отколкото ни се иска.

— Какво знаеш? — попита го Дейвид.

— Знам, че си го разхожда насам-натам.

— Знаеш ли? И дори да е така, знаеш ли защо?

— К’во? — възнегодува Кам. — Обществото е виновно? Или Хилари? Не мога да повярвам, Дейвид!

— На кое не можеш да повярваш?

— На това, че защитаваш Клинтън.

— Не го защитавам. Просто ми е писнало от всичката тази отрова. Капчука на цялото това несекващо оплюване, евтините нападки и съденето на хора, които не познаваме, и цялата гадост на всичко това. Кара ме да искам да се изкъпя.

— Заповядай — каза Андрю. — Ето там има чиста хавлия.

— Точно Бил Клинтън! — продължи гневно Кам. — Искам да кажа, че ако него не можеш да оплюеш, тогава кой?

— Не знам фактите. И ти не знаеш фактите.

— Фактите? На най-могъщия мъж в света — на най-могъщия женен мъж в света — му прави свирка някаква си двайсет и нещо си там годишна и след това той се опитва да покрие нещата.

— Мисля, че трябва да е бил много угрижен и нещастен човек — каза Дейвид.

— Не мога да повярвам… — промърмори Андрю. — А преди непрекъснато ми пращаше по и-мейла мръсни вицове за Клинтън и Люински.

— Ще ми се да не го бях правил — каза Дейвид със страст, която предизвика видимо объркване върху лицата на двамата ни събеседници. Съсредоточихме се върху чиниите си.

Заех се да изразя подчертано положително мнение за новоремонтираната кухня на домакините и за известно време щастливо си седяхме, но на всички едновременно ни беше ясно, че малко бяха темите, които могат да доведат до подобен вид хармония и от време на време някой от трима ни се изпускаше, все едно страдахме от културен синдром на Турет. (Синдром на Турет — по името на фр. невролог Жил дьо ла Турет (1857–1904): съчетание на тикообразни потръпвания на мускулите на лицето, шията и раменния пояс, непроизволни движения на устните и езика с чести покашляния и плюене. — Б. ред.) Направих пренебрежителна забележка за литературните способности на Джери Арчър (вметнато наблюдение — даже не и наблюдение, по-скоро сравнение — изровено някъде из иначе неубедителен дебат в телевизионно предаване), при което Дейвид ми каза, че нямам никаква представа за това колко трудно се пише книга. Кам си направи майтап с някакъв политик, които наскоро го затворили заради финансови злоупотреби, мъж, станал нарицателно за недоверие, при което Дейвид започна да твърди, че трябвало човек все пак да прощава. Андрю се позаяде с мисията на бившата спайска Джери Халоуей в ООН и Дейвид каза, че е по-добре да се прави нещо, отколкото да не се прави нищо.