Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Никол.

— Той наистина иска вие, Никол, да бъдете част от всичко това.

— Коя вечер е това? Сряда?

— Сряда.

— В сряда съм заета. Имам курс по женска самозащита.

Разперих ръце и направих тъжна физиономия, а тя отмина. Но имаше за какво да й благодаря — можах да видя веселата страна на всичко това. Кой би помислил, че желанието светът да се превърне в по-добро място може да бъде толкова агресивно? Може би Дейвид въобще не се е променил. Може би това, което винаги е искал, е да притеснява хора, които искат да бъдат притеснявани.

— Имате ли желание да дойдете на едно празненство?

Господин Крис Джеймс се вторачи в мен. Вече десет минути спорехме заради моя отказ да му дам болничен лист за отсъствието му от работа през изминалите две седмици. Убедена бях, че не е бил болен. (Убедена бях всъщност, че беше ходил във Флорида или някъде другаде на почивка, защото докато ровеше за химикалка из джобовете си, успя да разпилее американски монети по целия под и тутакси зае отбранителна позиция, когато запитах откъде ги е взел.)

— Какво празненство?

— Най-обикновено. Пиене, ядене, приказки, танци.

Щеше да има и танци, разбира се — макар че щеше да бъде повече празненство от типа публика-оратор, отколкото празненство с танци, — но господин Джеймс не трябваше да знае това. (Той не трябваше да знае също така, че нямаше да има и много приказки, като се има предвид естеството на вечерта, но ако му кажех това, нямаше да прозвучи като покана.)

— Защо ме каните?

— Каня всички мои редовни пациенти.

И това очевидно не беше вярно, макар че аз наистина възнамерявах да поканя пациентите, които не ми бяха особено симпатични, които наистина можеше да се окаже, че са редовните ми пациенти, много от които бях започнала да не понасям.

— Не искам да ходя на никакви празненства. Искам болничен лист.

— Ще трябва да се задоволите с медицинска покана.

— Майната ви!

Разперих ръце и направих тъжна физиономия, а господин Джеймс излезе от кабинета ми. Направо страхотно! Не ги убивах с любезност, но определено им нанасях телесни рани. Посветена бях в новата вяра.

Щурият Брайън Бийч — отписан номер едно, дойде да ме пита дали може да асистира при операции.

— Няма да искам да асистирам при самото рязане. Не още от самото начало. Иска ми се да хвърля поглед на това, дето го вадят, и всичко такова.

— Аз съм лекар — казах му аз. — Не правя операции.

— Ами кой прави тогава?

— Хирурзите. В болниците.

— Само така казваш — изсумтя той. — Казваш го, защото не ме искаш да ти помагам.

Вярно е, че ако бях хирург, изборът ми за асистент нямаше да падне върху Щурия Брайън. Нямаше да има нужда да водя онзи по-специален за случая разговор. Но пък се налагаше да водя настоящия, който сам по себе си беше достатъчно мъчителен.

— Дай ми шанс — каза той. — Само веднъж! И ако нещо объркам, няма да те моля пак.

— Искаш ли да дойдеш на едно празненство? — попитах го аз.

Той ме изгледа, забравил изведнъж всичките си хирургически амбиции, а аз постигнах амбицията си за момента, а именно, да отклоня Брайън от блестяща кариера в медицината. Поканих го обаче на празненство в къщата си — нещо, което изобщо не би ми хрумнало преди. Но пък празненството не беше мое, а на Дейвид.

— Колко души ще има на това празненство? Повече от седемнайсет?

— Сигурно ще има повече от седемнайсет души. Защо?

— Не мога да ходя на места, където има повече от седемнайсет души. Затова не можех да работя и в супермаркета, нали разбираш. Там се събират тълпи от хора.

Признах, че общият брой на пресонала и клиентите в супермаркета редовно надвишава седемнайсет.

— Ето, виждаш ли — каза той. — Не може ли да дойда на другия ден, когато всички са си тръгнали?

— Само че тогава няма да има празненство.

— Така е.

— Ще се постараем да направим друго, със шестнайсет души. Друг път.

— Наистина ли?

— Ще видя какво мога да направя.

За пръв път Брайън излезе от кабинета щастлив. И това ме накара и аз да се почувствам щастлива, докато не проумях, че цялото това щастие е пряк резултат от лудостта на Дейвид и че вместо да осуетявам плановете му, аз ги поощрявах. Току-що се държах любезно точно с такъв тип човек, с какъвто Дейвид мисли, че трябва да бъда любезна и вследствие на това животът на този човек за миг се беше подобрил. Тази констатация не ми хареса.

Ясно е и без да се казва, че предишният Дейвид мразеше празненствата. По-точно мразеше да организира празненства. И нека бъдем още по-точни, като онзи техник на БЕ ЕМ ВЕ от рекламата по телевизията, той мразеше идеята да се правят тържества, защото през всичките двайсет години, откакто сме заедно, нито веднъж не стигнахме до тази крайност да организираме празненство. За какво му бяха тълпи от хора, които не харесва, да си гасят цигарите в килима му? За какво му беше да стои до три часа сутринта, само защото Роузи или някоя друга гъзла, моя приятелка, щеше да се напие и нямаше да иска да си върви вкъщи. Тези въпроси, както се досещате, бяха риторични. Всъщност никога не бях се опитвала да изложа като аргументи причините, поради които би могъл да иска килимът му да бъде изгорен с цигари. От начина, по който бяха формулирани въпросите, чувствах, че би било почти невъзможно да го убедя, че празненствата са нещо ВЕСЕЛО! Или че да види човек всичките си приятели, събрани на едно място, беше ЧУДЕСНО! Нещата не ставаха така.