Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

С други думи стана абсурдно — не можехме да функционираме нормално и вечерта объркано и конфузно приключи в доста ранен час. Сред хората с нашия конкретен пощенски код има консенсус, че такива като Джери Халоуей, Бил Клинтъ, Джефри Арчър са отвъд рамките на допустимото и ако някой тръгне да ги защитава, то консенсусът се нарушава и настъпва анархия. Възможно ли е човек да поиска да се разведе с мъжа си единствено защото не оплюва Джинджър Спайс? Страхувам се, че може би, да.

Поканите вече бяха изпратени и Дейвид и Добрата новина се заключваха през повечето вечери в кабинета на Дейвид, за да доизкусуряват плана си за атака. Преди един-два дни се опитах да използвам тази фраза в хумористичен план, но генералите просто ми хвърлиха по един празен поглед — не само защото реагираха по подобен начин на почти всеки опит за внасяне на хумор, а и защото наистина виждаха всичко това като военна кампания, кръстоносен поход в истинския смисъл на думата, както е било през ХІ-ти век. Съседите ни бяха неверниците, варварите, и Добрата новина и Дейвид щяха да им разбият портите с главите на бездомните.

— Не може ли просто да се веселиш, все едно празненство е? — каза Дейвид една сутрин на закуска, когато се оплаках малко повече от допустимото. — Ти обичаш празненствата. Просто о не обръщай внимание на останалото.

— Да не обръщам внимание на това, че в кухнята ми ще агитираш приятелите и съседите ни за бездомните?

— Първо, става дума за нашата кухня. Второ, няма да ги агитирам, ще говоря с тях. И трето, ще го правя в хола, стъпил вьрху стол.

— Направо ме спечели! С какво да помагам?

— Правим кашкавалени пръчици — каза Моли. — Ти можеш да направиш сандвичите.

— Аз няма да правя кашкавалени пръчици — каза Том.

— Защо? — Моли беше искрено изненадена, че някой може да бъде толкова агресивен, като се има предвид, че се готвеше такова щуро празненство.

— Тъпо.

— Какво искаш да правиш, тогава?

— Нищо не искам да правя. Не ми е до празненства.

— Татко, Том каза, че не му било до празненства — добави тя със скептичен кикот в края на доклада си.

— Не всички гледаме на тези работи по един и същ начин, Моли — каза Дейвид.

— Ще подарявате ли още от нещата ми?

— Няма нищо общо с това — каза Дейвид, като успя някак да намекне, че по-късно е възможно да има друго нещо, което щеше да бъде свързано именно с това.

Добрата новина влезе тъкмо когато всички тръгвахме за работа и училище. Става в пет и половина, но никога не слиза преди осем и трийсет. Не знам какво прави горе в продължение на три часа, но подозирам, че е нещо, за което дори и най-духовните сред нас не отделят повече от няколко минути. Моли и Дейвид топло го поздравиха, аз му кимнах, а Том му хвърли сърдит поглед.

— Какво става? Каква е мълвата?

— Добре е, всичко е наред — каза Дейвид.

— Аз ще правя кашкавалени пръчици, — каза Моли.

— Страхотно! — възкликна Добрата новина, за когото всичко представляваше добра новина. — Дълго мислих. Какво ще кажете за някакъв медал? За тези, които веднага се съгласят?!

Не исках да слушам за никакви медали. Не исках да слушам за празненства и кашкавалени пръчици. Представих си как прекарвам вечерта с приятелка в някой коктейл бар и пия коктейли с отвратителни, вулгарни имена, за предпочитане по седем лири единия. Казах чао на децата, но не и на съпруга си и Добрата новина и отидох на работа.

Докато вървях надолу по пътеката, някаква жена, която не познавах — около четирийсет и пет годишна, с леко изнервен вид, прекалено много червило, с бръчки около устата, които те карат да мислиш, че бе прекарала последните две десетилетия в това да си свива неодобрително устните, — ме спря.

— Вие ли ме поканихте на празненство?

— Аз? Не. Съпругът ми.

— Получих покана.

— Да.

— Защо? — Това беше въпросът, на който повечето ни съседи търсеха отговор, но също и въпрос, който единствено гаднярите и малоумните сред тях биха задали.

— В какъв смисъл, защо?

— Защо съпругът ви ме е поканил на празненство? Той не ме познава.

— Така е. Но би искал да се запознае с вас.

— Защо?

Погледнах я. Почти виждах как неприязънта описа кръг около главата й. Предполагах, че това конкретно „защо“ беше риторично и че никой никога не е искал и не би искал да я познава.

— Защото има безумно видение, че всички, които живеят на тази улица могат да се обичат, да се разбират и Уебстър Роуд да се превърне в щастливо и прекрасно място за живеене. Да влизаме и да излизаме от къщите си, а може би и от леглата си, но най-малкото да се грижим един за друг. И той наистина иска да… Как се казвате?