Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Това е друго.

— Защо да е друго?

— Защото…

— Каза, че вкъщи им липсвали много неща и затова се държали така. А сега аз нямам разни неща вкъщи. И затова правя тези неща.

— Мислиш, ще нямаш достатъчно неща вкъщи?

— Вече нямам.

Започна искрено да ми писва от либерализъм. Сложно е, уморително е и довежда до погрешна интерпретация от страна… на потайни, разглезени дечица. А и подхранва съмнения, а пък на мен и от съмнения вече ми писна. Искам увереност, така, както Дейвид има увереност, или както Маргарет Тачър имаше навремето увереност. За какво му е на човек да е като мен? Като хората като мен? Защото ние почти винаги сме убедени, че грешим, почти винаги сме убедени, че ще отидем в ада, въпреки че ненормално голяма част от мислите ни в будно състояние са насочени към това да постигнем противоположния резултат. Знаем кое е правилно, но не го правим, защото е прекалено трудно, защото изисква прекалено много и дори опитът да се излекуват госпожа Кортенза или Щурия Брайън не е гаранция за нищо, така че някакси всеки ден завършвам с разход, а не с печалба. Днес научих, че съм лишила от обич децата си и че някакси съм успяла да насърча едно от тях да краде от съучениците си, в това време, в което Дейвид се опитваше да спаси бездомните. Но въпреки това продължавах да живея с вярата, че съм по-добра от него.

— Том, започваш да се превръщаш в едно отвратително мрънкащо дете — казах му аз, без обяснение и без да си призная, че е творение на едни отвратителни, мрънкащи възрастни.

Завършихме разходката си без повече да проговорим.

Не бяхме сядали на маса с приятели, откакто се появи Добрата новина, но в петък вечер отидохме у Андрю и Кам на вечеря. Добрата новина остана вместо бавачка. Той сам предложи, а и децата, изглежда, нямаха нищо против, пък и предвид, че всъщност не успяхме да уредим нещо друго, предложението беше прието с охота.

Андрю и Кам са хора като нас, и то до болка прилични на нас. Андрю заема несигурна позиция на дъното на медийната стълбица, но всъщност не е чак толкова несигурна, защото ако се препъне, то няма да падне от толкова високо и няма нито той, нито семейството му особено много да пострадат от това. Има месечна рубрика за нови книги в мъжко списание за фитнес, което съответно го прави най-малко четения литературен критик в света. Разбира се, пише и друго, и то отдадено — пиеса, не роман — което значи, че Дейвид го вижда повече като брат по съдба, а не толкова като заплаха. Това дава възможност — даваше възможност — двамата радостно да злословят какви ужасни филми са гледали или какви ужасни книги са чели и това по чуден начин им осигуряваше взаимна подкрепа и другарско отношение, вместо да бъде просто неприятно. Кам работи като управител в Националната здравната служба и горе-долу е готина, но нямаме много общо помежду си — тя е вманиачена на тема здравеопазване и никога не е искала да има деца, докато аз се радвам всеки път, когато имам възможност да не говоря за работа, стига да има друга тема за разговор, включително и тази за децата. Отнасяме се добре една към друга, защото и двете осъзнаваме стойността на отношенията ни, имайки предвид озлобените ни, обезверени мъжки половинки.

Обаче мъжът ми внезапно се бе преобразил и вече не беше нито озлобен, нито обезверен. Андрю още не знаеше за това. Обади се, покани ни, приех, затворих телефона и нямах възможност да му кажа за чудото от Финсбъри Парк. Дейвид не изглеждаше да е особено притеснен. В колата на път към тях (нормално взимаме такси, но напоследък Дейвид не показва никакво желание да пие, като изключим някоя и друга случайна чаша вино, така че той караше) внимателно го попитах дали възнамерява да каже на Андрю за Добрата новина.

— Защо?

— Ей така. Просто питам.

— Мислиш ли, че не трябва?

— Не. Имам предвид… нали знаеш, така че ако искаш, кажи му.

— Ще бъда напълно честен с теб, Кейти. Открих, че ми е доста трудно да говоря за това. Или поне да говоря, без да приличам на изрод, така де, чудак.

— Да.

— Как мислиш, защо е така?

— И представа си нямам.

— Хората са слепи, не мислиш ли?

— Сигурно е заради това. Може би тогава ще е по-добре да не засягаш тази тема.

— Мисля, че си права. Преди да съм… преди да съм усвоил езика, с който правилно да говоря по нея.

Някои мускули по тялото ми се отпуснаха, а дори не бях усетила, че съм напрегната, въпреки че все още имах усещането, че предстоящата вечер щеше да е трудна.

— А за какво мислиш да говорите?