Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Ако ми позволите да ви прекъсна за малко — казах аз с раздразнение, — бих искала да поускорим нещата. Стивън, какво, по дяволите, правиш тук?

— Чудесно — каза Стивън. — Благодаря ти за въпроса. Поемам си дълбоко въздух. Дейвид, съжалявам, ако това ще ти дойде като шок, защото изглеждаш свестен човек. Но, ами… аз достигнах до извода, че Кейти не иска да бъде с теб. Тя иска да бъде с мен. Съжалявам, но това са фактите. Искам да говорим за това… за това, какво да правим. Като мъже.

И сега, когато чувах „фактите“, представени от Стивън, моята представа за брака като нещо, предизвикващо желание за пиене на белина, мистериозно изчезна, настъпи трансформация и сега желанието ми да разкарам някой беше провокирано от Стивън. Изпаднах в паника.

— Това са глупости — Намесих се, без да съм сигурна дали някой иска да ме чуе. — Стивън, трябва да млъкнеш и да си тръгнеш, преди съвсем да си заприличал на глупак.

— Знаех, че това ще каже — каза Стивън с въздишка и тъжна, всезнаеща усмивка. — Дейвид, може би ти и аз трябва да поговорим насаме.

Възмутителното му нахалство ме вбеси.

— Естествено! Точно така, аз излизам от стаята, а вие ми съобщавате с кого сте решили да остана. — Но истината беше, че се изкушавах да направя именно това!

Не исках да ми се налага да преживявам следващите няколко отвратителни минути от този разговор. Спомних си, че изпитвах същото чувство, когато раждах Том, докато в един миг, зашеметена от райския газ, а после и от инжекцията, някак си реших, че причина за болката, която изпитвах, е не бебето, а стаята, в която раждах, и че ако изляза от нея, всичко ще се оправи. Не беше вярно тогава, не беше вярно и сега — агонията трябва да се преживее без значение къде се намира човек.

Моето озъбване като че ли успя само да го успокои и окуражи.

— Дейвид — каза той, — може да е болезнено за теб, но… от разговорите ни с Кейти през последните два месеца знам, че… Е, добре, че нещата не вървят.

Дейвид деликатно прекъсна Стивън, преди той да успее да започне да изброява проблемите, които мислеше, че има между нас.

— Кейти и аз говорихме за това. Ние работим върху проблемите.

В този момент не можех да не обичам Дейвид. Той беше спокоен, когато имаше пълното право да бъде ядосан за всичко и на всички, в резултат на което за първи път от дълго време аз чувствах, че сме едно цяло, двойка, брачна двойка, и че бракът беше онова, към което трябва всички да се стремим. Точно в този момент бях щастлива, че съм омъжена, че сме двама срещу един, че съм в комбина с партньора си срещу този опасен чужд човек и разрушител, с който случайно съм правила секс. Алтернативата беше пълен хаос, а аз съм прекалено страхлива и прекалено уморена за подобно нещо.

— Има неща, които не можете да решите двамата — каза Стивън. Той избягваше да срещне погледа на когото и да било от нас — гледаше в чашата си с вода.

— Като?

— Тя не те обича.

Дейвид ме погледна в очакване на някаква реакция. Реших да отговоря със завъртане на очи и поклащане на глава — удобен двусмислен отговор на един, без съмнение много труден вьпрос (преди две секунди го обичах, преди двайсет минути го мразех, по-рано следобеда не исках и да знам за него и така нататък, докато стигнем чак до дискотеката в колежа, вероятно), но явно нито клатенето на глава, нито въртенето на очи свърши работа, защото сега и двамата се бяха вторачили в мен.

— Никога не съм казала такова нещо — подхвърлих аз с надежда.

— Нямаше нужда да го казваш — каза Стивън и аз не можех да отрека, че когато съм говорила за Дейвид, никой не би могъл да твърди, че съм безумно влюбена в него. — А също така и въпросът със секса…

— Определено никога нищо не съм казала за…

— Всъщност каза, Кейти. Каза нещо за разликата между изкуството и науката и че предпочиташ изкуството.

Ох! О, господи. Това съвсем не беше налучкване. Забравила съм, че съм развила любимата си теория за изкуството против науката, но явно — направила съм го.

— Не съм казвала, че препочитам изкуството.

— Ти каза, че си учен по професия и затова не ти трябва наука в леглото.

Сега, като се замислих, наистина си спомних, че казах нещо такова, но го казах, за да накарам Стивън да се почувства добре, защото с мен нищо, нали се сещате, не ставаше. Ирония бе, че това се използваше като оръжие срещу Дейвид, който прави така, че с мен става, каквото трябва. (Ако това ви интересува, тук имаше още един пласт ирония, защото Дейвид е страхотен противник на науката и непрекъснато говори за превъзходството на изкуството над науката и че всички учени са идиоти и тем подобни. Така че изведнъж се оказа, че без да осъзнава, е преминал в другия лагер и е станал учен, най-голям враг на самия себе си. А после, след като е преминал в другия лагер и е постигнал повече от артиста — макар че аз може би говоря така, защото съм учен, — го нападат.)