Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Вероятно преувеличавам. Може би всички тези размишления за пиене на белина, гълтане на лекарства против депресия и самотна смърт са неадекватна реакция на раздаването на лазаня на умиращите от глад пияници. В деня на сватбата ни, в частта, когато говореше с нас насаме, викарият ни посъветва да уважаваме мислите, идеите и предложенията си. Тогава това искане не изглеждаше нещо необикновено, напротив — изглеждаше най-лесното нещо на света. Например Дейвид предлага да отидем на ресторант и аз казам: „Добре, хайде.“ Или нещо е намислил да ми подари за рождения ден. Нещо от този род. Сега разбирам, че един мъж може да направи на жена си най-различни предложения, не всички от които са достойни за уважение. Той може да предложи да ядем отвратителни субстанции като овчи мозък например или да реши да организира неонацистка партия. Същото може да се отнесе и към мислите и идеите, нали? Тъкмо се готвех да изтъкна всичко това на викария двайсет години след събитието, когато на вратата се позвъни. Не обърнах внимание, но след две минути Дейвид ми извика отдолу, че имам посетител.

Беше Стивън. Краката ми едва не се подкосиха, когато го видях. Съпругът ми стоеше до него, а децата ми тичаха наоколо, като в сцена от филм, която те втрещява, просто защото е извън сферата на човешкото въображение.

Започнах да представям любовника си на съпруга си, но Дейвид ме спря.

— Знам кой е — каза той спокойно. — Стивън сам ми се представи.

— А, добре.

Искаше ми се да попитам дали Стивън не беше казал не само името си, но и каква беше връзката му с мен, но атмосферата ми даваше всички отговори, които ми бяха необходими.

— Искам да говоря с теб — каза Стивън. Погледнах разтревожено Дейвид. — С двама ви — добави Стивън, макар че ако това беше опит някак да ме успокои, изобщо не успя.

Не исках да говоря. Исках Дейвид и Стивън да влязат в някоя стая, да излязат и да ми кажат какво да правя. И щях да го направя — каквото и да решат, само и само да не ми се налагаше да седя с двамата на кухненската маса. Дейвид пусна Стивън пред себе си, влязохме и седнахме на масата в кухнята.

Дейвид предложи нещо за пиене, а аз се молех Стивън да не приеме. Представях си ужаса да чакаме чайника да кипне или Дейвид да рови из фризера, за да намери леда и после да го троши десет минути.

— Може ли само чаша вода от чешмата?

— Аз ще ти налея.

Скочих, грабнах една чаша от миялната машина, изплакнах я, напълних я с вода от чешмата, която оставих да се изтече, за да се изстуди, и я сложих пред него. Никакъв лед, никакъв лимон, никаква специална любезност, но идеята, че това може да ускори нещата, беше разбита от Дейвид.

— А за теб, Кейти? Чаша чай? Или да направя кафе?

— Не! — възпротивих се аз с глас, извисен до фалцет.

— Какво, ако само сложа чайника, за да…

— Седни, моля те.

— Добре.

Той седна и започнахме да се гледаме един друг.

— Хайде, кой иска да започне? — попита Дейвид весело.

Погледнах го. Не бях съвсем сигурна, че беше в хармония със сериозността на момента. (Или дали пък не бях мелодраматична и по някакъв начин не си въобразявах прекалено много? Може би моментът не бе белязан с никаква сериозност. Може би хората по света правят това непрекъснато и затова Дейвид беше така приветлив. Прекалено насериозно ли, както обикновено, взимах нещата?)

— Може би аз — каза Стивън, — тъй като поисках да се срещнем.

Двамата мъже се усмихнаха и аз реших, че този път усещането ми беше вярно — приемах нещата прекалено насериозно, а неща от този род непрекъснато се случваха и моето неудобство беше причинено от злополучна и срамна за края на 20-ти век порядъчност. Може би Стивън обикаляше подред съпрузите на жените, с които спеше, почти ежеседмично. Може би… Може би и Дейвид правеше така, поради което очевидно знаеше как да постъпи, какво да каже и как изобщо трябва да бъде.

— Просто исках да разбера докъде го докарахме — каза Стивън по най-приятния начин. — Извинете, че не се обадих преди това и не ви предупредих, но оставих на Кейти две съобщения, а тя не ми отговори и затова си помислих, дали не е по-добре аз да хвана бика за рогата, както се каза?

— Рогата е най-точната дума — каза Дейвид. — Като се има предвид, че са сложени на мен.

— Моля?

— Рога. Рогоносец. Тъпа шега.

Стивън се засмя учтиво.

— А, разбирам. Съвсем не е тъпа.

— Благодаря.

Трябваше нещо да не е наред с мен. Може би нямаше нищо общо със съвременните морални норми на Северен Лондон, за които нищо не знаех и може би нямаше нищо общо с Добрата новина и неговото въздействие върху Дейвид, а може би причината беше, че аз просто не бях достатъчно вълнуваща като жена за мъжете и никой не се интересуваше особено от мен. Да речем, достатъчно привлекателна за Стивън, за да иска да спи с мен, но ако ставаше дума за сцени на ревност и безумни демонстрации на чувство за собственост и отчаяна любов, аз просто не притежавах онова, което се иска за такива неща. Аз бях Кейти Кар, а не Елена от Троя, Пати Бойд или Елизабет Тейлър. Мъжете не се биеха за мен, те просто идваха, без да бързат в неделя вечер и си правеха блудкави шеги.