Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Дейвид не е шегаджия. Не беше шегаджия и преди (той мрази посещенията на родителите ми и никога не би могъл да демонстрираха онази добра воля, необходима да приобщи всички), а не може вече и да бъде шегаджия, откакто чувството му за хумор изчезна под пръстите на Диджей Добрата новина заедно с болката в гърба му. Извиних се и отидох в кухнята, където Дейвид пресипваше всичко, което бяхме готвили последните два часа, в най-голямата тава, която имахме.

— Какво правиш? — попитах аз спокойно.

— Не мога да направя това — каза той.

— Какво?

— Да седна тук и да ям, когато там, навън, има хора, които нямат нищо. Имаме ли картонени чинии?

— Не, Дейвид.

— Имаме. Имаме много, останаха от Коледа.

— Не говоря за чиниите. Не можеш да направиш това.

— Трябва.

— Аз… аз разбирам, ако ти не можеш да ядеш. — (Хич нищо не разбирах, но се опитвах да отклоня вниманието му.) — Можеш да откажеш и… и… да ни обясниш защо.

Все още нямаше нужда да се притеснявам за мъчителния обяд, който ни предстоеше, за неудобството и удивлението на майка ми и баща ми (консерватори и двамата, но не и лоши хора в общоприетия смисъл, а не както Дейвид го разбира) когато изслушват лекция за егоистичните си навици. Всъщност, заклех се, че ако изобщо стигнем до обяда, ако тази храна бъдеше сервирана в истински чинии и хората (под което разбирах хората, които познавам, Господ да ми прости) седнат и започнат да се хранят, то нямаше да се тревожа за нищо. Щях да изслушам идеите на Дейвид със симпатия и интерес. Наблюдавах как той изтърсва печените по специална рецепта картофи в тавата. Прекрасната им, достигнала златист цвят коричка започна да се троши, докато той се опитва да ги натъпче отстрани на печеното.

— Трябва да раздам това — каза Дейвид. — Отворих фризера да извадя бульона за соса и видях всичката тази храна вътре и… просто разбрах, че не мога повече да понасям положението, в което съм. Бездомните…

— МАЙНАТА МУ НА ПОЛОЖЕНИЕТО! МАЙНАТА ИМ НА БЕЗДОМНИТЕ!

Майната им на бездомните? Възможно ли е беше това да съм аз? Дали в цялата история на либералната столична вселена някога човек, който чете Гардиан и гласува за лейбъристите, е изричал тези думи и наистина е мислил така?

— Кейти! Какво става? — Родителите ми и децата се бяха скупчили на вратата и ни гледаха. Баща ми, все още с достопочтения вид на директор на училище, независимо от това, че вече от десет години беше пенсионер, целият бе почервенял.

— Дейвид е подлудял. Иска да подари обяда ни.

— На кого?

— На скитниците, на пияниците, на наркоманите. На хората, които нямат и един ден честен труд в живота си.

Това беше безцеремонен опит да спечеля баща си на своя страна и не се гордеех с постъпката си, но исках да си изям печеното. ИСКАХ СИ ПЕЧЕНОТО!

— Може ли да дойда, татко? — попита Моли, която започвах да презирам.

— Разбира се — каза Дейвид.

— Моля те, Дейвид — отново казах аз. — Нека да не разваляме обяда.

— Нищо не пречи да си направим хубав обяд, но не и с това ядене.

— Защо на тях да не им дадем другия обяд?

— Искам да им дам топла храна.

— Можем да стоплим и другата храна. Лазанята. Ще я сложим в микровълновата печка и ще им я занесем следобед. Цялото семейство.

Дейвид се спря. Имах усещането, че бяхме стигнали до момента, когато във филмите въоръженият, но изплашен престъпник, насочил пистолета си към невъоръжената полицайка, се разколебава в благоразумието на това, което върши. Сцената винаги завършва с това, че той хвърля пистолета на земята и се разридава. Кой казва, че не могат да бъдат създавани оригинални британски трилъри? Можеше ли нещо да бъде по-вълнуващо от това тук?

Дейвид се замисли.

— То май ще е по-удобно за тях да хапнат лазаня, нали?

— Определено.

— Няма да има нужда да се реже.

— Не. А и може да се раздава с голяма лъжица.

— Да. Или даже с метална шпатула, нали знаеш.

— Както искаш.

Още известно време той гледа месото и посмачканите картофи.

— Е, добре тогава.

Майка ми, баща ми и аз въздъхнахме като невъоръжената полицайка, а после седнахме и мълчаливо започнахме да се храним.

Същата вечер на никой от нас не му се вечеряше — не че имаше въобще кой знае какво за ядене. Бях планирала да стопля замразената лазаня в микровълновата печка, но от нея не бе останало нищо. Тя отдавна беше закарана във Финсбъри Парк, където беше сервирана в картонени чинии на пияниците, които се търкаляха по пейките до входа от страната на Севън Систърс Стрийт. (Дейвид я раздаде сам, докато ние, всички останали, седяхме в колата. Моли искаше да отиде с него, но аз не й позволих — не защото имаше някаква опасност, честно да си призная, а защото от нея в момента достатъчно ми се гадеше и без това. Страх ме беше, че ако ми се наложеше да я гледам как храни бедните като някоя дикенсова благодетелна дама на осем години, ще я намразя толкова много, че няма да мога да полагам за нея необходимите майчински грижи.