Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Е, да — измърмори Том с неохота, — но не чак с цял компютър.

— Нека да отидем да ги видим — каза Дейвид. — Тогава ще можеш да им го кажеш. Ще им кажеш, че искаш да им помогнеш малко и ще си поискаш компютъра обратно.

— Дейвид, това е възмутително!

— Защо?

— Нямаш право да изнудваш собствените си деца по този начин.

Почувствах се по-добре. Допреди малко, притисната от моралната сила на аргументите на Дейвид, ми беше трудно да се съпротивлявам, но сега ми стана ясно, че той е полудял и иска да унижава всички ни. Как можах да забравя, че винаги така се получава с новопокръстените във вярата. Те просто се фанатизират. Отиват твърде далеч, изгубват всяко чувство за реалност и логика и накрая не се интересуват от никого, освен от самите себе си и от собствената си благочестивост.

Дейвид забарабани с пръсти по масата в яростен размисъл.

— Да, извинявай, за това си права. Възмутително е. Прехвърлих границата. Моля те, прости ми.

Майната ти!

На семейната вечеря цареше раздразнение. Дейвид бе успял някак си да спечели Моли за каузата си — може би, защото бе открила, че това е възможност да дразни Том, а може би, защото Моли винаги беше виждала баща си единствено като идеален и абсолютно разумен човек, а може би, защото Дейвид беше подарил на дома компютъра от стаята на Том, не нейния, въпреки че компютърът, който беше останал, сега беше поставен на неутрална територия в стаята за гости. Том обаче упорито продължаваше да се придържа към своите здраво вкоренени западни материалистични убеждения.

— Ти просто си егоист, Том. Нали, татко?

Дейвид обаче не откликна.

— Там има деца, които нямат нищо — продължи тя. — А ти имаш толкова много.

— Вече нямам нищо. Той всичко раздаде.

— А какви са всичките тия неща в спалнята ти, тогава? — попита нежно Дейвид. — А имаш и половин компютър.

— Мога ли да стана?

Том не беше ял почти нищо, но явно се беше преситил от огромните, изпускащи пара блюда с лицемерие, които му пробутваха от всички страни и аз не го обвинявах за това.

— Дояж си вечерята — каза Дейвид.

Той отвори уста да каже и още нещо — почти сигурно, че Том е ужасно щастлив, че има пред себе си пълна чиния с полуизстинали спагети със сос болонезе, като се има предвид нищетата на дрън-дрън-дрън, но срещна погледа ми и размисли.

— Наистина ли не искаш да ядеш повече? — попитах аз Том.

— Искам да седна на компютъра преди нея.

— Върви тогава.

Том изхвърча от кухнята.

— Не трябваше да му позволяваш, мамо. Той сега ще си помисли, че може винаги да не си дояжда вечерята.

— Моли, млъкни.

— Тя е права.

— О, я млъквай и ти!

Трябваше да размисля. Нуждаех се от съвет. Аз съм добър човек. Лекар съм, а в този случай се оказах поддръжница на алчността в противовес на самоотрицанието, на страната на имащите, против нямащите. Само дето не съм поддръжница на каквото и да било изобщо, нали? В последна сметка аз не се изправих срещу моя непоносимо самодоволен съпруг и моята — сега вече — непоносимо самодоволна осемгодишна дъщеря и не им казах: „Слушайте вие тук, доста много работихме, за да можем да платим този компютър и ако някои жени са достатъчно луди да се таковат с мъже, които ги бият, това едва ли е наша грешка!“ В този случай вече щях да съм поддръжница. Всичко, което аз правя, е, че ми идват наум недостойни мисли, които никой не може да чуе и после да се зъби заради недоядени спагети със сос болонезе. Ако бях наистина човек с убеждения, щях да пусна някоя обидна доморасла мъдрост за добрия самарянин, който си позволява да бъде такъв, защото стиска с всички сили собствените си стари компютри и… и… ги подарява на магизин за продажби с благотворителна цел само когато съвсем се скапят. Или нещо подобно.

Така че, в какво вярвам? Очевидно в нищо по-специално. Вярвам, че не трябва да има бездомни и съм твърдо решена да споря с всеки, който твърди обратното. Същото и по случая за пострадалите от насилие съпруги. Също съм и против какво още — расизма, бедността, сексуалната дискриминация. Вярвам, че Националната здравна служба не получава достатъчно средства и че благотворителните акции са от полза, макар че е малко досадно, когато млади хора, облечени като герои от известен телевизионен сериал, се приближат към теб в някой супермаркет и започват да пъхат кофи за събиране на пари под носа ти. И, последно, твърдо убедена съм, че коледните подаръци, които е получил Том, са си негови и не могат да бъдат подарявани на други хора. Ето, това е моят манифест. Гласувайте за мен.