Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Извинявай. Просто ми е трудно да… да проумея всичко това.

— Разбирам. То е… някак странно.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Да. Разбира се.

— Ще ми обясниш ли за крема?

— Той не използва никакъв крем.

— Ясно, ясно, това го разбрах. Не е използвал никакъв крем. Просто се опитвам да направя някаква връзка между… Между това, че той не е използвал крем, и това, че ти даде осемдесет лири на някакъв бездомник. Няма логична връзка.

— Да, така е. Права си. — Той си пое дълбоко въздух. — Пьрвият път отидох при него, защото мислех, че това ще те подразни.

— Досетих се.

— Да, добре. Извинявай. Както и да е. Той живее в апартаментче над една кантора за наемане на таксита по телефона зад Финсбъри Парк, истинска дупка. Тъкмо се връщах вкъщи, но някакси го съжалих, така че… му казах за гърба си и къде ме боли и го попитах какво мисли, че може да направи за мен. Ако ми беше казал, че става дума за някаква манипулация, нали разбираш, нещо, което би могло да ми навреди, нямаше да го оставя дори да се доближи до мен. Но той каза, че просто ще докосне мястото, нищо повече, просто ще си сложи ръцете върху него и болката ми ще изчезне. Каза, че ще му отнеме две секунди и ако нищо не стане, няма да му плащам. Така че аз си казах, какво толкова, дявол да го вземе, а освен това той е едно кльощаво дребно човече и… Както и да е. Съблякох си ризата и легнах по корем на дивана — даже нямаше кушетка за прегледи или нещо такова — и той ме докосна. Ръцете му станаха невероятно горещи.

— Откъде знаеш, че не са били горещи от преди това?

— Бяха студени, когато той… когато най-напред ги сложи на гърба ми и те просто започнаха да се загряват. И затова си помислих, че използва някакъв крем за загряване или нещо подобно. Но той не ме масажира, нито пък ме маза с нещо. Просто ме докосна, много леко и… болката напълно изчезна. Веднага. Като с магия.

— Значи, този човек е лечител. Като лечителите, които лекуват с вяра.

— Да-а.

Той поразмисли за миг, като че ли се опитваше да си спомни нещо, което може да направи всичко това по-лесно разбираемо за двама души с високо образование и либерални разбирания от средната класа. Предполагам, че всъщност търсеше нещо, с което да направи нещата да изглеждат още по-объркани, по-неясни, по-сложни, по-наукообразни. Не е чак толкова сложно да разбереш, че някой е лечител в края на краиищата. Той те докосва, ти се чувстваш по-добре и си отиваш вкъщи. Какво неразбираемо има тук? Но цялата работа се състои в това, че изведнъж всичко, в което си вярвал, бива компрометирано. Дейвид се отказа да се пребори със сложността на казуса и сви рамене.

— Да-а. Наистина… невероятно. Човекът има дарба.

— Добре. Чудесно. Ура за Добрата новина. Той ти оправи гърба, излекува екземата на Моли. Изобщо имаме късмет, че го откри.

Опитвах се да кажа всичко това по начин, с който да тегля чертата на целия този разговор, но разбирах, че случаят не свършва дотук.

— Аз не исках той да бъде лечител.

— А какво искаше да бъде?

— Просто… Не знам. Някой, който да се занимава с алтернативна медицина. Затова се скарахме с Моли за крема. Малко се поуплаших. Защо ли ми се искаше този магически крем от Тибет или от не знам къде, за който медиците не знаят нищо, да го има? Не ми се щеше цялата работа да се дължи на ръцете му. Разбираш ли?

— Да. Горе-долу. Предпочиташ магически крем пред магически ръце. Така ли?

— Кремът не е магия, нали така? Той е просто… лекарство.

Това е типично за невежите материалисти. Дори аспиринът да беше най-яркият образец на бялата магия, щом можеш да го купиш от аптеката, не се брои.

— Ако лекува едновременно болки в гърба и екзема, щеше да си е баш магия.

— Както и да е. Това ме поуплаши. А пък после и това с главоболието…

— Бях забравила за главоболието.

— Ами точно тогава нещата започнаха да стават странни. Защото… даже не знам как му казах, че имам главоболие, но имах, а той ме погледна и каза, че може да ми помогне за много неща, които ме притесняват и ме докосна с ръка по… тук…

— Слепоочията.

— Точно така, докосна ме по слепоочията и главоболието ми премина, но аз започнах да се чувствам някак… различно.

— По какъв начин различно?

— Просто… По-спокоен.

— Това беше, когато ми каза, че отиваш някъде за известно време и че аз трябва да кажа на децата, че се развеждаме.

— Бях спокоен. Не крещях, не беснеех. Не бях саркастичен.

Спомням си усещането, че имаше нещо различно в него тогава и открих нов начин да се чувствам огорчена, тъжна, да изпитвам самосъжаление — съпругът ми отива при лечител, става по-спокоен и единствената полза за мен е, че изразява без озлобление желанието си да се разделим. Освен, разбира се, че оттогава нещата се промениха и за мен има безброй предимства, които съвсем не ме радват. Чувах как брат ми казва: „Дрън-дрън.“