Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Доволна съм — казах неубедително. — Просто ми се иска да имаш смелостта да кажеш това на Найджъл.

— Найджъл е гневен човек — каза Дейвид тъжно. — Няма да разбере.

Последното твърдение поне бе неоспоримо, особено като се има предвид, че Найджъл току-що бе изсипал поток от ругатни по адрес на Дейвид. Той даже използва и думата, започваща с „п“, макар ние да се престорихме, че не сме я чули.

— Защо не поиграеш с нас на Не се сърди човече, мамо?

Играх. До вечеря. След вечеря играхме на друга игра. Бяхме идеално семейно гнездо. Хранихме се заедно, вместо да гледаме телевизия, играхме полезни за децата игри, непрекъснато се усмихвахме. Страх ме беше, че точно в този момент бях готова да убия някого.

На другия ден по обяд Бека и аз отидохме за сандвичи и аз й разказах за Добрата новина, за театъра, за бездомника и даже за любовната нощ. („Ъ-ъ-х! Собствения ти мъж? Колко гадно!“). Изведнъж тя ме хвана за ръката.

— Кейти! Божичко!

— Какво?

— Господи, не!

— Какво?

— Дейвид е болен.

— Откъде знаеш?

— Раздвояване на личността. Не спомена ли нещо за главоболие?

Стомахът ми се преобърна. Симптомите си бяха направо по учебник. Това беше зловещото медицинско обяснение за държанието му. Дейвид почти със сигурност имаше тумор в мозька. Как е възможно да съм толкова ненаблюдателна? Изтичах обратно в кабинета и веднага му позвъних.

— Дейвид, не искам да изпадаш в паника, но моля те, слушай ме внимателно и прави точно това, което ти казам! Ти вероятно имаш тумор в мозъка. Трябва да отидеш в болница, за да те прегледат на скенер. Веднага! Ние можем да ти дадем и направление от тук, но…

— Кейти…

— Моля те, слушай! Ние можем да ти дадем направление от тук, но…

— Кейти, нищо ми няма.

— Добре, да се надяваме, че нищо ти няма. Но проявяваш класически симптоми.

— Казваш това, защото започнах да се държа добре с теб?

— Ами, да. А освен това и тази работа с театъра.

— Смяташ, че защото някаква пиеса ми е харесала, имам тумор в мозъка?

— Ами парите? Ами сексът онази вечер.

Дълга пауза.

— Кейти. Извинявай.

— А и това. Не спираш да се извиняваш през всичкото време. Дейвид, мисля, че трябва да си много болен.

— Колко тъжно.

— Може и да не е така, но мисля, че…

— Не, не. Не е това. Тъжно е, че единственото обяснение, което намираш за всичко това, е, че съм на прага на смъртта. Няма такова нещо, заклевам ти се. Трябва да поговорим.

И той затвори телефона.

Дейвид не подхвана въпроса за тумора си, докато не останахме сами, а и тогава не можах да разбера какво всъщност каза.

— Той не използваше крем. — Ето с какво избра да започне разговора.

— Моля? Извинявай.

— Диджей Добрата новина. Той не използва крем.

— Да. Добре… — Опитах се да проумея значението на това напълно лишено от смисъл изявление и не успях. — Да… Значи Моли беше права? Така ли?

— О, да. Напълно. Тя беше права през цялото време. Но не разбираш ли? Той просто използва ръцете си.

— Така. Нямаше никакъв крем, значи?

— Да.

— Добре. Благодаря ти, че ми каза. Сега… сега нещата се изясниха.

— Та в това е цялата работа. Поне така започна във всеки случай.

— В кое е цялата работа?

Дейвид нетърпеливо направи жест към целия свят.

— Ами всичко… Аз. Това. Парите онази вечер. Проблемът… Проблемът с моята колона. Въобще всичко. Промяната на… Как да кажа, промяната в атмосферата. Ти вероятно си забелязала промяната в атмосферата? Искам да кажа, затова си помислила, че съм болен, нали? Е, добре. Оттам… Оттам всъщност идва всичко.

— Всичко идва от това, че твоят приятел Добрата новина не използва крем?

— Да. Нещо такова. Искам да кажа, това, че нямаше крем беше… Ами то беше… Ох, не мога да го обясня. Мислех, че мога, но не мога.

Не си спомням някога Дейвид да е бил такъв — да не може да намери необходимите думи, възбуден, силно объркан.

— Извинявай.

— Няма нищо. Не бързай.

— Ами аз отидох там. През двата дни, когато ме нямаше. Бях при Добрата новина.

— А, ясно.

Учили са ни да реагираме, като слушаме внимателно какво казва пациентът, не вметваме забележки, оставяме го да свърши, дори и болният да е съпругът ни и да е напълно откачил.

— Нали не мислиш, че съм напълно откачил?

— Не. Разбира се, че не. Искам да кажа, ако си мислил, че искаш да направиш това и то ти е помогнало…

— Той промени живота ми.

— Да. Добре. Радвам се за теб. И за него.

— Държиш се с мен покровителствено.