Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Ще ми обясниш ли утре?

— Ако се сетя за нещо как. Да е разбираемо за теб във всеки случай.

— Както и да е. Как ще спим тази нощ?

— Бих искал да спиш при мен. Но няма да те притеснявам.

Не бях сигурна, че искам да спя с Дейвид — заради Стивън, заради цялата бъркотия, заради всичко, което се случи. Но не само с Дейвид не исках да спя, а и с този, другия мъж, човекът, който обича театъра, раздава пари и се старае да бъде добър, защото всъщност не го познавам и от него ме побиват тръпки. Да не харесваш съпруга си, може да се приеме за стечение на обстоятелствата, но да не харесваш и новото му лице, мирише на безотговорност.

Човек трябва да внимава какво си пожелава… Аз не исках Дейвид да продължава да бъде Дейвид. Исках нещата да си останат същите — просто не исках онзи глас, онзи тон, онова вечно мръщене. Исках той да ме харесва и ето сега ме харесваше. Качвам се горе в спалнята ни.

Може и да не искате да знаете за това как се любехме едно време — в дните преди Стивън, но след децата, а не в онова най-най-старото време, когато цялата работа значеше нещо съвсем друго, — но все едно ще ви разкажа. И двамата четяхме в леглото и ако на мен ми се приискаше, ръката ми леко се пускаше надолу между краката му, а ако на него му се приискваше, неговата ръка се плъзгаше леко към зърното на една от гърдите ми (винаги дясната, защото той спи от лявата ми страна и очевидно му е по-лесно да се пресегне през мен вместо да си криви ръката по неудобен начин, за да ме хване от по-близката страна). Ако и другият беше в същото настроение, продължавахме по-нататък и книгите, списанията или вестниците отиваха на съответните нощни шкафчета. Е, знам, не бихте искали героите в порнофилм да изпълняват точно тази процедура, освен ако не мразите порнофилмите, но на нас тя ни вършеше работа.

Тази вечер обаче беше съвсем различно. Аз посегнах към книгата си, а Дейвид започна да ме целува нежно по тила. После ме дръпна и се опита да ме целуне до припадък по устата като някакъв (нека си го признаем, леко позатлъстял) Кларк Гейбъл в хоризонтално положение. Все едно беше чел статия от някое женско списание от 50-те години за връщането на романтиката в брачния живот. Съвсем доволна си бях от редовната процедура на Дейвид, която беше като да натискаш бутони и ако не нещо друго, поне вършеше работа. А сега той ме гледаше така, все едно това беше първата ни нощ заедно и ни предстоеше да изживеем най-незабравимите интимни мигове в живота си.

Поотбутнах го леко, за да мога да го видя.

— Какво правиш?

— Искам да те любя.

— Да, добре, чудесно. Давай. Няма нужда от всички тези превземки.

Можех да чуя как звуча — като Джойс Гренфел в Девет седмици и половина — и ми стана неприятно, защото не съм някоя фригидна еманципатка. Но истината е, че ако това си беше предишният Дейвид, досега щяхме да сме свършили. Аз щях да съм свършила, той щеше да е свършил и лампите щяха са изгасени.

— Но аз искам да те любя. Не просто да правя секс.

— И в какво се състои това?

— Общуване. Страст. Не знам.

Съцето ми се сви. Предимствата на това, че си станал на четирийсет, са, че не е необходимо да сменяш пелени, че не е необходимо да ходиш по места, където се танцува, и че не е необходимо да си страстен с човека, с когото живееш.

— Моля те, нека да опитаме по моя начин — каза Дейвид жално.

Опитах се. Гледах го в очите, целунах го по начина, по който искаше да бъде целунат, удължихме всеки един момент и накрая (между другото никакъв оргазъм за мен) лежах на гърдите му и той галеше косата ми. Играх играта горе-долу, но не виждах никакъв смисъл от нея.

На следващата сутрин Дейвид прекара по-голяма част от закуската в тананикане, усмихване и опити да се държи приятелски с децата, които изглеждаха точно толкова объркани, колкото и аз самата, особено Том.

— Какво имаш днес, Том?

— Училище.

— Да, но какво в училище?

Том ме погледна нервно, все едно трябваше някак да се намеся и да попреча на баща му да му задава подобни дружелюбни въпроси. Погледнах го съсредоточено в отговор и се опитах да му предам с очи сложно послание: „Не съм виновна аз, не знам какво става. Просто му кажи училищната си програма и си изяж закуската. Претърпял е пълна личностна трансформация…“ Някакъв такъв поглед, за който са необходими очи и вежди, пъргави като източноевропейски акробат.

— Ами, не знам — каза Том. — Сигурно математика. Английски. Ъ-ъ-ъ-ъ…

Погледна Дейвид, за да разбере дали е предоставил достатъчно подробности, но Дейвид продължаваше да му се усмихва очаквателно.