Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Искам тази вечер да спим в отделни стаи, а на сутринта като се събудим, да започнем отново от нулата. Да започнем да градим живота си отначало.

— Става.

Сигурно си мислеше, че проявявах сарказъм, но не беше така. Прост, грубичък израз като „Става“ изглеждаше в този момент единственият подходящ отговор на лековатото, сладникаво предложение на Дейвид, с което той отказа да признае всички усложнения и горчивина на последните няколко години от съвместния ни живот.

— Добре. Лягам си тогава. Лека нощ.

Той се приближи до мен и ме целуна по челото, прегърна ме, после тръгна нагоре по стълбите.

— Ти в коя стая ще спиш? — попитах го аз.

— Извинявай. Няма значение. Ти коя предпочиташ?

— Да взема ли аз стаята за гости?

За мен това е без значение, а и във всеки случай, грубост е да карам този учтив, услужлив човек, който и да е той, да ми отстъпи леглото си.

— Така ли искаш?

Беше казано със загриженост — явно по-скоро правеше повторна проверка, без да акцентира върху факта, че го изоставям.

Свих рамене.

— Ами да.

— Добре. Щом си сигурна в това. Приятни сънища.

Когато се събудих, бях почти сигурна, че ще съм поздравена с изръмжаване и обида, вероятно последвани от искане да напусна къщата до вечерта, но той ми приготви препечени филийки и чай, даде на децата да закусват, пожела ми приятен ден. След работа веднага се прибрах вкъщи, вечеряхме рано и отидохме на театър. Пита ме за работата ми и даже се смя на една случка, която му разказах, за един пациент с белодробна инфекция, който си нямаше и представа, че пушенето вреди на здравето. (Не умея да разсмивам Дейвид. Никой не може да го разсмее освен хората, които той е готов да признае за по-смешни от себе си, а именно — Уди Алан, Джери Синфелд, Тони Ханкок и Питър Кук, все в стила на 60-те години. Разсмиването на хората е негова работа.) Взехме метрото до театъра и той продължаваше в същия дружелюбен дух: проявяваше интерес, слушаше ме, задаваше ми въпроси, а през антракта ми купи и една от тъй презрените кофички сладолед. (Вярно, купи ми я с мои пари — оказа се, че си е забравил портфейла, — но въпросът е не дали проявява щедрост, а че е решил да не обръща внимание на едно от многобройните безумия на лондонския театър.) Започва да ми се вие свят — не разбирам с кого съм всъщност. Така се държи Стивън, това е причината, поради която преди всичко бях съблазнена от него. Започвам да се безпокоя — разликата между любовника ми и съпруга ми става размита. Може би в това е работата. Може би това е най-манипулативното и нечестно нещо, което Дейвид е правил някога — да претендира, че е добър човек, така че… какво? Да бъда и аз мила с него? Да поискам да остана негова жена? Толкова ли пък е нечестно и манипулативно от негова страна да се опита да спаси брака ни? В повечето случаи отговорът ще бъде не, но моето недоверие към Дейвид е много силно.

Харесах пиесата от началото до края. Просто я изпих така, както човек, страдащ от дехидрация, изпива чаша леденостудена вода. Обичам нещо да ме накара да забравя за миг работата ми и брака ми. Харесах остроумието и сериозността й и си обещах за милионен път да храня по този начин душата си по-редовно, макар да знаех, че сутринта ще се събудя с недочетения роман върху лицето си. Почти толкова време прекарах и да хвана Дейвид в профил, докато той същевременно гледаше към сцената. Станало бе без съмнение нещо странно, защото лицето на Дейвид наистина отразяваше вътрешната му борба да изпита удоволствие от вечерта — виждаше се по очите му, по устните, по челото. Предишният Дейвид искаше да се мръщи, да се надува и да прави гримаси, изразяващи презрение към всичко; новият решително се стараеше да изпита удоволствие от гледането на новата, блестяща творба на един от най-големите драматурзи в света. Понякога тези му усилия се свеждаха до просто подражание — когато се сещаше, си разрешаваше да се смее, когато и останалата публика се смееше, макар че някак не нацелваше точно времето и в резултат на това ми напомняше Том и Моли, когато като съвсем малки се мъчеха да пеят в хор с другите, — а понякога правеше и опит за самоизява, като например кимване с глава тук, лека усмивка там, които да стимулират изчерпания му капацитет от доброжелателност в противовес на злорадо удоволствие. А понякога изпускаха някоя реплика, която довеждаше до краткотрайно изражение на раздразнение и злъч. (Аз така добре познавам злъчта на Дейвид, че мога да кажа кой тип реплика може да я предизвика — обикновено от типа, който ласкае претенциите за интелектуалност на публиката, кара я да има чувството, че ако не се разсмее, ще покаже собственото си невежество. Аз също не обичам този тип реплики, но това не ме кара да искам да взема пистолет и да избия хората.) Но дори и в тези случаи изражението му е такова, като че ли невидими ръце грабват лицето му и тутакси отново му придават правилната форма, изглаждат го, карат Дейвид да прилича на човек, който е платил значителна сума пари, за да прекара приятно, и затова е решен точно това да прави. Толкова е нетипично за него, че чак ме побиват тръпки.