Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Ще говорим ли сега? — попитах аз Дейвид, когато децата вече бяха в леглата си.

— За какво?

— За това, което ти казах на обяд.

— Какво има да говорим?

— Мислех, че може да искаш да кажеш нещо.

— Не.

— Искаш просто да спрем дотук?

— Не искам да спирам доникъде. Просто предполагам, че ти ще се изнесеш от тук през следващите няколко дни.

Имаше нещо различно в Дейвид, но не бях сигурна какво. Мислех, че ще направи един от типичните номера със запазена марка „Дейвид“, които се състоят от безкрайни драматични слова, вайкания, няколко милиона отровни забележки и страшно много ненавист, насочена към Стивън. Но нямаше нищо такова. Изглежда, на него почти не му пукаше вече.

— Връзката с този мъж приключи. От тази секунда.

— Това не знам, но знам, че никой не може да накара Елвис Пресли да свири за без пари.

Почувствах се зле, в паника. Вече не разбирах нито думите, нито тона му.

— Какво значи това?

— Това е, което полковник Том Паркър е казал в Белия дом.

— Моля те, говори нормално.

— Хората на Никсън се обадили по телефона на полковник Том Паркър и го помолили да свири за президента в Белия дом. И Паркър, разбираш ли, казал: „Чудесно, колко ще ни платите?“ А човекът на Никсън казал: „Полковник Паркър, никой не иска пари за частно представление в чест на президента.“ Паркър отвърнал: „Това не знам, но знам, че никой не може да накара Елвис Пресли да свири за без пари.“

— Нищо не разбирам! Престани! Важно е.

— Знам. Просто… разбираш ли, спомних си случката и реших да ти я кажа. Това е моят начин да ти кажа, че какво правиш или какво искаш всъщност няма никакво значение. Ти си президентът, аз съм кралят. Властта е моя. А сега се махай. Благодаря и довиждане.

— Не мислиш така.

Казах това, макар да бях почти сигурна, че точно така мисли. Той си е такъв. Може би, когато се стигне до основното, това е единственото, по отношение на което мъжете с идентичен пощенски код не са претърпели никаква промяна. Те знаят да сменят пелени и да говорят за чувства, и за това, че жените могат да работят и всичко основно, но той по-скоро ще приключи нещата сега, отколкото да ми даде някаква възможност за съмнение, объркване или обида, каквото и да му струва, колкото и да го боли от това, което съм направила. А той ми каза веднъж и сигурна съм, че това ще излезе на преден план…

— Защо смяташ, че не мисля така? Не си ли спомняш? Говорихме вече.

— Спомням си.

— Е, тогава?

Бяхме в леглото. Току-що се бяхме любили — имахме Том, но Моли не беше родена още, а аз не бях бременна, значи трябва да е било през 1992 — и попитах Дейвид дали перспективата да прави секс само с мен и с никоя друга до края на живота си не му действа депресиращо. Крайно нетипично за него, той се отдаде на размисъл. Каза, че понякога това го потиска, но алтернативите били прекалено зловещи, за да бъдат изобщо анализирани и че във всеки случай той знаел, че никога не би понесал полигамия от моя страна, затова едва ли би могъл да очаква в подобен случай снизхождение и за себе си. Така че свършихме с една игра, която всички любовници играят от време на време и аз го попитах дали има обстоятелства, при които би простил моя изневяра — едно случайно приключение след пиянска нощ, да кажем, последвана тутакси от жестоко разкаяние от моя страна. Тогава той отбеляза, че аз никога не се напивам, че никога не съм имала случайни приключения в живота си, затова му е трудно да си представи точно такива обстоятелства. Каза още и че ако му изневеря, причините ще са други, а тези други причини ще означават неприятности — неприятности, за които той не иска да мисли. Много рядко съм признавала, че Дейвид може да притежава някаква проницателност, но сега му свалям шапка. Не бях пияна. Не беше и случайно приключение за една нощ. Спах със Стивън поради цял куп най-различни причини, всяка от които означаваше неприятност.

— Мислила ли си къде ще живееш? — попита ме той, все още съвсем необезпокоен от всичко това.

— Не, разбира се, че не. Казваш ми, че аз съм човекът, който трябва да се махне, така ли?

Дейвид само ме погледна, и то с поглед, дотолкова преизпълнен с презрение, че ми се дощя да избягам от всичко — от съпруга си, от дома си, от децата си — и никога да не се връщам.

Добър човек съм. В повечето отношения. Но започвам да мисля, че да бъдеш добър човек в повечето отношения, не е нещо кой знае какво, ако си лош дори само в едно. Защото повечето хора са добри, нали? Повечето хора искат да помагат на другите и ако работата им не им дава такава възможност, те просто правят каквото могат — стоят на телефона на самарянките един път в месеца, участват в спонсорирани състезания или изпращат пари на роднини в провинцията. Не си струва да ви казвам, че съм лекар, защото съм лекар само през работните дни на седмицата. Аз спях с мъж, който не ми беше съпруг, само в извънработно време — не съм толкова лоша, че да правя това през работно време — а в момента това, че съм лекар, не може да послужи за компенсация, колкото и циреи по ректуми да преглеждам.