Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Кой някой? — попита Дейвид с малко повече от обичайната си агресивност, издавайки се като източник на изпуснатата информация.

— Джо Солтър.

— Кой, по дяволите, е Джо Солтър?

— Едно момче от училището.

— Него това какво го интересува?

Том свива рамене. Той не се интересува от Джо Солтър. Интересува се дали Дейвид и аз се разделяме. Разбирам го.

— Не се развеждаме, разбира се — казвам аз. Дейвид ме гледа с чувство на триумф.

— Тогава защо Джо Солтър каза, че се развеждате? — пита Том.

— Не знам — отвръщам аз. — Но щом не се развеждаме, няма никакво значение какво казва Джо Солтър, нали?

До преди три минути не бях чувала въобще името Джо Солтър, но вече ми се гади от него. В съзнанието ми се появява образът на самодоволно, зло русо момченце, което за всички, освен за съучениците си, а сега и за мен и Дейвид, които сме надзърнали в злобната му душичка, прилича на ангелче.

— Искам да кажа, ние знаем по-добре от него дали се развеждаме или не. А ние си оставаме женени, нали така, Дейвид?

— Щом казваш. — Това наистина му доставяше удоволствие и не бих могла да кажа, че му се сърдя.

— А дали някога ще се разведете? — пита Моли.

Господи! Сега вече разбирам колко духове има в бутилката и защо на човек и през ум не трябва да му минава да я отваря за нищо на света.

— Нямаме такива планове — казам й аз.

— Ние с кого ще живеем, ако се разведете?

— Ти с кого искаш да живееш? — пита Дейвид.

Дори и най-глупавите книги за отглеждане на деца не препоръчват този въпрос.

— Татко! — казва Моли. А после, като си помисля, добавя: — Но без Том.

— Том може да отиде да живее с мама. Така ще е справедливо.

— Татко се шегува — казвам аз бързо на Том, но подозирам, че белята вече е станала.

Дейвид успя да раздели брат от сестра, дъщеря от майка и син от баща за една купа царевични пръчици време. А аз току-що обещах да не се развеждам с него. „Дуу!“, биха ни освиркали брат ми, синът ми и Хомър Симпсън.

По мое настояване Дейвид дойде в кабинета около обяд и отидохме в едно мърляво кафене зад ъгъла, за да обсъдим това, което се бе говорило на закуска. Дейвид не изпитваше никакви угризения. (И по-скоро би могъл да се нарича: Дейвид Безкахърния, така, както Джеймс Бонд 007.)

— След като не се развеждаме, какво лошо може да има? Това е една напълно хипотетична ситуация.

— Хайде, Дейвид. Можеш да се държиш и по-достойно.

— По-добре ли? Че какво правя?

— Залагаш клопки.

— Какво, имаш предвид частта, „щом не се развеждаме“ ли? Това клопка ли се води?

— Искаш да кажа: „Да, но може и да не…“ И тогава ще започнеш да ми натякваш, че съм непоследователна и че на теб казвам едно, а на децата друго.

От известно време насам посрещам с известно възмущение словесните мини, които Дейвид залага, толкова са очевидш (Та какво чудно може да има, че авторът на Природна козметика е точно толкова предвидим при разговор, колкото и когато пише!). Но очевидно съм се отпуснала, защото Дейвид се хвана за последната ми забележка с хъс, който показва, че се е надявал точно това да кажа.

— Чакай, чакай. Ти какво ми каза, когато ми се обади от| Лийдс?

— Нищо… Е, казах ти, но просто исках…

— Не. Кажи какво каза?

— Знаеш какво.

— Повтори го.

— Няма защо да правиш това, Дейвид. Знаеш какво казах тогава и знаеш какво казах на децата тази сутрин.

— И това последователност ли го наричаш?

— Мога да разбера, че от твоя гледна точка може и да изглежда непоследователно.

— А как изглежда от твоята гледна точка? Защото наистина ми е интересно. Искам да знам как заявката за развод, последвана от изказането, че всъщност не искаш такъв, може да изглежда нещо друго.

— Не е там работата.

И наистина мисля така. Искам да разбера как може да кара дъщеря ни да избира между единия и другия си родител и защо беше така невъобразимо жесток към Том. Защо е споделял с родителите на момчета на име Джо Солтър или с приятелите на родителите на момчета на име Джо Солтър, или дори със самите момчета на име Джо Солтър нашите брачни проблеми? Съвсем справедливо е да искам да знам това, както е напълно справедливо той да иска да знае защо му казах, че искам да сложим край на брака ни, очевидно съвсем изненадващо, но всъщност това беше просто разговор по обяд. Изведнъж ми се стори, че не един обяд, а цял живот да говорим, пак няма да ни стигне времето, защото, ако разговорът по време на закуската можеше да се раздели на много малки парченца, никое от които не би могло да се върне обратно на същото място, то на колко малки парченца бихме могли да разделим последния четвърт век? Той каза, а аз казах, и той каза, а аз казах, и той мислеше така, а аз мислех иначе, и той направи това, а аз направих онова, и… Не трябваше да става така. Това не е начинът, по който се очаква да вървят нещата. Ако нещата бяха така, както ние мислехме да ги направим, нямаше да има за какво да спорим, защото щяхме всичко да сме обмислили и направили, но единственото, което успяхме да направим с общи усилия, е, че създадохме невероятна каша и просто не виждам как…