Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Даде ли ти някакви лекарства?

— Ъ-ъ.

— Мислех, че това е определението ти за алтернативен лечител. Хора, които не ти пробутват дрога.

— Работата е, че той ме оправи. За разлика от безполезната Национална здравна служба.

— И колко пъти си пробвал при безполезната Национална здравна служба?

— Няма значение. Безполезна е.

— Е, и какво ти направи този човек?

— Просто поразтри гърба ми с малко загряващ мехлем и ме прати да си вървя. Всичко трая десет минути.

— Колко ти взе?

— Двеста кинта.

Погледнах го.

— Я не се занасяй!

— Не се занасям.

Гордееше се, че е платил тази космическа сума, виждах го по лицето му. В други случаи би се изсмял на некомпетентния шарлатанин, който си позволява да му поиска двеста лири за десет минути работа, може би дори щеше да го фрасне, но сега! Добрата новина (ще трябва да му измисля друго име, ако вземе да стане редовна тема на разговор) се е превърнал в полезно оръжие във войната, която водим един срещу друг. Аз смятам, че двеста лири са прекалено голяма сума, затова той е удоволствие плаща двеста лири. Като се замисли човек, извратеността на тази логика е действително тревожна, защото докъде ще доведе тя? Възможно ли е, например, да вземе да продаде децата на някое педофилско общество срещу някаква пиклива сума пари само и само защото това наистина би ме извадило от равнонесие? Вярно, той обича децата си. Но пък истински, съвсем истински мрази мен, така че, трудно е да се каже.

— Двеста лири.

— Мога да ходя при него, колкото пъти искам. За каквото и да е. Безплатно.

— Че нали оправя всичко от първия път, така че няма да ти се налага?

— Струва си парите. Затова иска толкова много.

Пак се покланя, нагоре-надолу, нагоре-надолу и ми се хили. Поклатих глава и отидох да видя децата.

По-късно гледахме телевизия заедно, като семейство, и за кой ли път в последно време се чудех как може една вечер да изглежда толкова по домашному обикновена, като животът въобще не е такъв. През последните седмици, независимо от Стивън, даже си създадохме нова семейна традиция за понеделник вечер — вечеря с чинии на коленете, докато гледаме Светът на динозаврите. Очевидно семейната традиция е като издръжливо пустинно цвете, годно да вирее и на най-неблагоприятна почва.

Дейвид продължава да се старае да развали хармонията помежду ни, като първо ляга на пода и се опитва да прави коремни преси (стимулът по-скоро е надебелялата му талия и общата му физическа форма, а не гърбът му, но тъй като гърбът вече не му е пречка, няколко минути продължава да произнася хвалебствия за добродетелите на Добрата новина, докато децата не му изшъткват да млъкне), след което се опитва да си прави майтап с предаването.

„Три седмици по-късно мъжкият се завръща, за да направи повторен опит за полов акт“, казва Кенет Брана. „Сигурен ли си, че не са петнайсет дни, Кен? — казва Дейвид. — Защото в края на краищата това е станало преди сто милиона години. Може да излезе, че не си преброил някой и друг ден.“

— Млъквай, Дейвид. На децата им харесва.

— Малка доза критика няма да ги убие.

— Е, това ти трябва, когато си дете. Критичен подход.

Но накрая млъкваме някакси и гледаме програмата, къпем децата, слагаме ги да си легнат и ядем, без почти да разменим дума. През всичкото това време аз едва се сдържам да не кажа нещо, да не направя нещо, но какво е то — не знам.

На другата сутрин, по време закуска, Том непрекъснато гледа втренчено Дейвид и мен и след известно време това започва да ме изнервя. Изнервящо дете е нашият Том — мълчалив е, но реагира бързо, директен е, почти до грубост. Има личностните характеристики на дете-чудо, но никакъв проявил се талант.

— Какво ти става? — питам го аз.

— Нищо.

— За какво си ни зяпнал така?

— Искам да разбера дали се развеждате.

Ако това беше на кино, щях да поднасям към устните си чаша кафе, думите на Том щяха да предизвикат силно, смешно задавяне и кафето щеше да потече през носа ми върху блузата. Но в действителност, слагам парче хляб в тостера и съм с гръб към него.

— Защо да се развеждаме?

— Някой ми го каза в училище.

Произнесе го без какъвто и да е намек за оплакване. Акс някой в работата ми каже, че се развеждам, без да съм имала преди това семейни неприятности, щях преди всичко да се притесня за това кой е източникът на информацията. Но детството, разбира се, е време, когато информацията хвърчи към века от всички страни, и за Том е все едно дали е чул новината от майка си и баща си или от малкия Били от втори „в“ клас.