Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Защото, разбирате ли, това, което наистина искам и което получавам, когато съм със Стивън, е възможността да започна живота си отначало. Представата на Дейвид за мен вече е в завършен вид и съм сигурна, че и двамата не я харесваме особено. Искам да откъсна тази страница и да започна начисто, по същия начин, както правех като дете, когато оплесквах някоя рисунка. Дори не е важно кой ще е новият лист в скицника, така че е без значение дали харесвам Стивън какъв е точно в леглото и такива работи. Просто се нуждая от пълното му внимание, когато му казам, че любимата ми книга е Мидълмарч на Джордж Елиът, просто искам да изпитвам усещането, което само той ми дава, усещането, че не съм сбъркала в нищо.

Реших да кажа на брат си за Стивън. Брат ми е по-малък от мен, без деца, в момента необвързан. Бях почти уверена, че няма да ме кори, въпреки че много обича Моли и Том и дори на няколко пъти е излизал с Дейвид, за да пийнат по едно и да хапнат по нещо, когато мен ме е нямало. С Марк сме много близки, винаги вярвам на думите му и уважавам разбиранията му.

Това, което каза, беше „Теб к’во, дъската ли ти хлопа?“. Бяхме в тайландски ресторант в Мъсуел Хил, на една пресечка от мястото, където живее, и още не бяха пристигнали ордьоврите. Ще ми се да бях оставила трудната част за по-късно вечерта. (Макар да не предполагах, че ще е толкова трудно. Защо така се заблудих? Защо предположих, че брат ми нямаше да реагира по този особен начин? Представях си как пием бира и ядем някое тайландско блюдо, докато тихо, шептящо и законспирирано разговаряме, но вече разбирах, че бях сбъркала адреса и че брат ми нямаше да е никакъв брат, ако просто се беше усмихнал и бе поклатил дружелюбно глава.) Погледнах го и безсилно се усмихнах.

— Знам как ти изглежда — казах аз, — но ти просто не разбираш.

— Е, добре тогава. Обясни ми.

— Напоследък толкова съм депресирана — казах аз.

Той разбира какво е това депресия. Той, така да се каже, черната овца на семейство Кар. Работил е какво ли не, неженен, злоупотребяващ с хапчета, стигнал до терапия.

— Ами, предпиши си нещо. Говори с някой специалист. Не виждам как любовната афера ще ти помогне. А разводът определено няма да го стори.

— Не искаш да ме изслушаш, нали?

— Разбира се, че ще те изслушам. Но има разлика между това да те изслушат и това да ти ръкопляскат, нали? За второто се обърни към някоя от приятелките си.

Сетих се за Бека и изсумтях.

— На кой друг си казала?

— На никой. Ами, всъщност, на една приятелка, но тя май не ме разбра.

Марк нетърпеливо поклати глава, все едно използвах някакви женски метафори.

— Това пък какво значи.

Свих безпомощно рамене. Марк винаги ми е завиждал на това, че имам хора като Бека около себе си. Щеше да му е трудно да повярва, че просто безизразно се е усмихнала, все едно току-що съм изкарала инфаркт и ломотя несвързани неща.

— За бога, Кейт! Дейвид ми е приятел.

— Така ли?

— Е, добре де, не ми е баш най-добрият приятел, но все пак, нали знаеш, от семейството е.

— И това сигурно значи, че трябва да остане част от семейството во веки веков? Защото ти е зет и защото два-три пъти сте излезли заедно да ядете къри. А това, какво на мен ми причинява, е без значение.

— Какво ти е причинил?

— Не е… това, което си мислиш. Хората като нас не правят такива неща. Просто… просто непрекъснато е срещу мен.

— Дрън-дрън.

— Господи, Марк! Все едно слушам него.

— Ами, тогава по-добре се разведи и с мен. Избягай от всички, които не те одобряват по всяко време на денонощието.

— Пречупва ми духа. Забива ме в земята. Не го правя щастлив…

— Мислила ли си за терепевтична помощ?

Изсумтях и Марк осъзна, че все пак става дума за Дейвид. Изръмжа като Хомър Симпсън и макар и за миг, пак бяхме брат и сестра.

— Добре, де, ясно, Кофти идея. Искаш ли да говоря с него?

Не казах нищо. Не знам защо. Може би, защото не исках и дума да изтече от този разговор в реалния свят. Просто исках брат ми да дойде за една вечер в странния сапунения мехур, в който се бях напъхала. Исках разбиране, не действия.

— А какво точно би те ощастливило?

На този въпрос вече имах отговор. Мислила съм за това и си знам репликите дума по дума.

— Искам Дейвид вече да не е Дейвид.

— Аха. И кой искаш да е тогава?

— Някой друг. Някой, който наистина да ме обича, да ме кара да се чувствам добре, някой, който да ме уважава и да мисли, че съм супер.

— Ами той наистина мисли, че си супер.

Започнах да се смея. Не беше ироничен или горчив смях, въпреки че надали би могъл да се намери по-подходящ момент, който да го провокира. Беше смях, идващ директно от стомаха, Това беше едно от най-смешните неща, които бях чувала от месеци насам. В момента за много неща не съм сигурна, но съм убедена до мозъка на костите си, че Дейвид не ме смяташе за велика.