Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— К’ва лекарка си, като не можеш да ме оправиш?

Не му обърнах внимание.

— Искаш ли да ти помогна да станеш?

— Разбира се, че не искам да ми помогнеш да стана, глупава жено! Искам тук да си остана. Но не и да трябва да гледам две деца.

— Яли ли са?

— Да, бе, да. Ядоха. От ония наденички, дето сами скачат на скарата и се сготвят от само себе си.

— Съжалявам, ако въпросът ти е прозвучал глупаво. Не знаех кога точно ти се е схванал гърбът.

— Знам ли преди колко шибани часове?

Безразборна употреба на думата, започваща с „ш“, в нашата къща няма. Всичко е много внимателно обмислено. Когато Дейвид ругае по този начин пред децата — които само се правеха, че гледат телевизия, тъй като и двете глави веднага се извъртяха, щом чуха думичката, която не бива да чуват, — той съобщава на всички ни, че е нещастен, че животът му е ад, че ме мрази, че нещата са толкова зле, чак не може да си контролира езика. Може, разбира се, а и успява, през повечето време, така че аз, от моя страна, го намразвам още повече зарад тази негова манипулация.

— Млъквай!

Той въздъхна и започна да мърмори нещо под нос с тон, изпълнен с отчаяние от остротата и липсата ми на съчувствие.

— Какво искаш да направя?

— Дай им да ядат и ме остави на мира. Ще мога да стана след малко. Стига да ме отпусне малко. — Все едно всеки момент щях да го накарам да танцува лимбо, да сглобява шкафове или да ме отведе горе, за да правим любов.

— Искаш ли вестника?

— Вече го четох.

— Ще включа радиото.

И така, слушахме някакво представяне на картини, после Семейство Симпсън и едновременно с това — как цвъртят наденичките на скарата. А аз се опитвах да не настъпвам мъжа си, докато си мечтаех за хотелски стаи в Лийдс и Кларкънуел — не толкова това, което се случва в тях, колкото самите стаи: спокойствието им, спалното бельо, имитацията на един по-добър, по-неангажиращ живот от този.

Дейвид прекара нощта в стаята за гости. Наложи се да му помогна да си свали дрехите, така че накрая нямаше как да не мисля за нужди и желания и мъже с циреи на ректумите, въпреки че не ми помогна много. После си легнах и четох вестника. Кентърбърийският архиепископ пишеше нещо за разводите, за синдрома „в чуждия двор тревата е винаги по-зелена“ и за това как не би искал да лиши никой от правото да прекрати бруталния си деградирал брак, но… (Защо вестникът е винаги пълен с неща, свързани с мен, мен, мен… Искам да чета за влакови катастрофи, в които не съм потърпевша, заразено говеждо, което не ям, мирни споразумения в райони, където не живея. Вместо това окото ми улавя единствено статии за орален секс и разпад на съвременното семейство.) Така че няма как да не мисля за брутални и деградирали бракове и за това дали и моят не е такъв, но колкото и да се самозалъгвам, значението на тези думи „брутален“ и „деградирал“, точно в нашия квартал е по-различно, той ме нарича „глупава жено“, създава недружелюбна атмосфера, когато моите родители ни идват на гости, винаги е негативно настроен към съкровените за мен неща, смята, че възрастните хора трябва да седят само на определените за тях места в автобуса — колкото и да го мисля обаче, знам, че бракът ми не е такъв. Връзката ми с Дейвид нито ме брутализира, нито ме деградира. Просто не го харесвам особено много, а това вече си е съвсем друг вид оплакване.

Като се замисли човек, какъв всъщност е смисълът на една любовна афера? През последвалите три седмици спах два пъти сьс Стивън, като и двата пъти не стигнах до оргазъм (не че оргазмът е единственото важно нещо, въпреки че в дългосрочен план си е един вид така). Говорихме за ваканции от детството, за децата ми, за предишната му връзка с жената, с която живеел, но която се върнала в Щатите, общата ни антипатия към хората, които не задават въпроси… И какво точно печеля от това? А какво точно искам да спечеля? Вярно е, че напоследък не съм говорила с Дейвид за ваканции от детството, и то по-логични причини, но дали точно това е нещото, което липсва в брака ни — възможността да погледна лирично назад и носталгично да говоря за красотата на скалистите плажове на Корниш? Може би трябва да опитам по същия начин, по който човек пробва да отиде някъде през празниците, далеч от децата и мръсното пране. Може би трябва да се върна вкъщи и да кажа: „Знам, че и преди си го чувал, но може пак да ти разкажа за случая, когато намерих монета от една лира под умрял рак, който баща ми каза да не пипам?“ Но пък тази история беше скучна и първия път, когато я разказах, и единственото, което я направи интригуваща, беше безкрайната обсебеност на Дейвид с всичко, което ми се бе случило, преди да се запозная с него. Сега сигурно щях да се радвам, ако реакцията му беше под формата на въздишка или някоя друга измърморена неразбрано мръсна дума.