Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Същата вечер се скарах жестоко с Дейвид, а на следващия ден Стивън се появи в службата ми и аз от изненада се полях с недотам пълната си чаша.

Всъщност за караницата няма какво толкова да се говори — просто караница между двама човека, които не се харесват достатъчно, че да не се карат помежду си. Започна се заради нвкакъв скъсан найлонов плик (не знаех, че е скъсан и казах на Дейвид да го използва за… Ох, все едно, няма значение) и приключи с това, че казах на Дейвид, че е некадърен и зъл копелдак, а той ми каза, че му се повръщало всеки път, като чуел гласа ми. Работата със Стивън беше къде-къде по-сериозна. Понеделник сутрин е времето, когато обслужваме хората без предварително уговорен час и тъкмо бях приключила с един симпатяга, който внезапно бе решил, че има рак на ректума. (Нямаше. Имаше цирей — в резултат, предполагам, на надменното му отношение към личната хигиена, въпреки че няма да ви натоварвам с подробностите.) Отидох до рецепцията, за да взема следващата партида медицински картони и видях Стивън да седи в чакалнята, с превръзка през рамото, която съвсем явно беше самоделна.

Ева, рецепционистката ни, се надвеси през плота на рецепцията и започна да ми шепне:

— Онзи с превръзката каза, че отскоро живее в квартала и нямал още адресна регистрация и медицински картон, но пък искал теб специално. Каза, че някой те препоръчал. Да му кажа ли да се разкара?

— Не, няма проблеми. Сега ще се заема с него. Как се каза?

— Ъъъ… — Погледна тефтера си. — Стивън Гарнър.

Това е истинското му име, но нямаше как да знам, че ще го използва. Погледнах към него.

— Стивън Гарнър?

Той скочи на крака.

— Аз съм.

— Бихте ли ме последвали?

Докато вървях по коридора, чух как няколко човека се струпаха при Ева, за да се оплачат, че господин Гарнър прескачал опашката. Чувствах се гузна и исках да се отдалеча възможно ио-скоро, но движението през центъра беше бавно, защото Стивън, който явно се забавляваше от всичко това, успя да се направи и на куц. Натиках го набързо в кабинета, той седна лъчезарно се усмихна.

— Какво мислиш, че правиш?

— Как иначе да те видя?

— Не разбираш ли, че щом не ти отговорих на съобщенията, се опитвам да ти намекна нещо. Не искам да се виждаме. Край. Сбърках.

Звучеше като нещо, което излиза от моята уста, хладнокръвно и малко остро, сякаш не бях аз. Чувствах се уплашена възбудена и някак по-млада. Внезапно започнах да се чудя дали Ева е забелязала колко привлекателен е господин Гарнър — този; новопоявил се пубертет. (По-късно същия ден се изкушавах да й кажа: „Видя ли го онзи с превръзката? Охааа!“ След което едвам щях да се въздържа да изтърся нещо самодоволно.)

— Да отидем да пием по кафе и да обсъдим въпроса.

Стивън е говорител на протестна организация, която се занимава с политически бежанци. Притеснява се за Закона за политическо убежище за Косово и Източен Тимор понякога толкова много, както сам ми каза, че не може нощем да спи. Той, подобно на мен, е добър човек. Но да се появи в медицински кабинет, симулирайки контузия, и то с цел да тормози един от лекарите… Това не е добро. Това е лошо. Почувствах се объркана.

— Отвън има цяла чакалня с хора. За разлика от теб, всички до един не се чувстват добре. Не мога просто да скоча и да отида да пия кафе, защото така ми се е приискало.

— Харесва ли ти превръзката ми?

— Моля те, върви си.

— Не и преди да ми кажеш кога ще се срещнем. Защо си тръгна от хотела посреднощ?

— Чувствах се кофти.

— Защо?

— Ами, сигурно, защото имам съпруг и две деца.

— А, затова.

— Да. Затова.

— Няма да си тръгна, преди да си уговорим среща.

Причината да не го изгоня беше, че намирах всичко това за странно вълнуващо. Преди няколко седмици, преди да се запозная със Стивън, не се чувствах жена, способна да накара мъж да се направи на сериозно контузен, за да му отделя няколко скъпоценни мига. Външният ми вид е напълно приемлив и знам, че ако положа малко усилия, все още успявам да изкопча така свидното възхищение от съпруга си, но до този момент никога не съм живяла с илюзията, че знам как да накарам представителите на другия пол да обезумеят от страст но мен. Бях майката на Моли, жената на Дейвид, местният семеен лекар. В продължение на двайсет години бях моногамна. И не е като да съм станала фригидна, защото правя секст — секс с Дейвид, макар елементът на привличане и всичко останало вече просто да го няма. Спим заедно, защото просто сме се уговорили да не спим с никой друг, а не защото не можем да устоим на страстта си.