Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Ние, със същите доходи и същия пощенски код, безрезервно вярваме в силата на словото — четем, говорим, пишем, имаме терапевти, свещеници и консултанти, които с най-голямо удоволствие ни изслушват и ни казат какво да правим. Така че намерих за доста шокиращо това, че думите ми, силните ми думи, за каквите тогава ги мислех, можеха със същия успех да са и сапунени мехури — Дейвид махва с ръка, те се пукат и никъде не остават никакви доказателства, че някога ги е имало.

И сега, какво? Какво правим, когато думите ни бягат? Ако живеех друг живот, в по-различен свят, свят, където действията имат по-голяма стойност от думите и чувствата, то щях да направя нещо, да отида някъде, може би даже да ударя някого. Но Дейвид знае, че не живея в този въображаем свят и ме бие по точки, защото просто не играе по правилата. Веднъж заведохме Том в увеселителен парк, където участва в една от онези военни игри. Слагаш на гърба си нещо като раничка и когато те оцелят, тя издава звук, което значи, че си мъртъв. Можеш, разбира се, просто да не му обърнеш внимание и да продьлжиш, защото звукът си е просто звук. Но това е в случай, че искаш да въдвориш анархия и да съсипеш играта. Излиза, че точно това правех и аз — когато поисках от Дейвид развод. Издавах звуци, които той отказваше да приеме.

Ето какво е усещането — влизаш в една стая и вратата се захлопва зад гърба ти. За известно време те обзема паника и почваш да търсиш ключ, прозорец или нещо подобно, но в следващия момент разбираш, че няма как да се измъкнеш и затова се опитваш да използваш даденото ти дотолкова, доколкото е възможно. Пробваш стола и установяваш, че всьщност не е чак толкова неудобен. А има и телевизор, две-три книги и хладилник, зареден с храна. Нали знаете, какво толкова му е лошото? А моето желание за развод беше паническо, но бързо стигнах до момента, в който се огледах, за да видя с какво точно разполагам. А това, с което разполагах, се оказаха две прекрасни деца, приятен дом, добра работа, съпруг, който не ме бие и знае кои копчета да натисне в асансьора…

Казвам си: „Мога, мисля, че мога. Мога да живея такъв живот.“

Една съботна вечер, Дейвид и аз излязохме на вечеря с Джайлс и Кристин, едни приятели, които познаваме още от колежа. Между мен и Дейвид нямаше проблеми в момента, а и беше хубаво място, традиционен италиански ресторант, в северозападните покрайнини на града, с всичките им хлебчета, кошници с вино и наистина добро телешко (а ако се съгласим със всеобщото мнение, че лекарите не може да са лоши хора, освен ако не са от онези, които инжектират малки деца и пенсионери със смъртоносни серуми, то мисля, че и на мен ми се полага малко телешко от време на време). По средата на вечерта, докато Дейвид беше в поредния си Най-озлобеният човек в Халоуей-вихър (в случай че ви интересува, става въпрос за агресивна атака срещу хората, които решават какво да се сложи във восъчната галерия Мадам Тисо), забелязах, че Джайлс и Кристин се превиват от смях. И не се смееха на Дейвид, а с него. И въпреки че ми е дошло до гуша от тирадите на Дейвид, от привидно неизчерпаемата му себеизяждаща го ярост, внезапно осъзнах, че същевременно наистина умее да забавлява хората. Това ме накара да изпитам доброжелателност, дори топлота към него, и когато се върнахме вкъщи, се отдадохме на още малко натискане на копчета.

А на следващата сутрин отидохме с Моли и Том до плувния басейн Арчуеп и когато една от изкуствените вълни на басейна накара Моли да изгуби равновесие и да изчезна под водата, и четиримата, дори и Дейвид, изпаднахме в луд смях. В момента, в който се поуспокоихме, усетих колко претенциозна съм станала. Не се правя на сантиментална. Осъзнавам, че тази весела картинка на щастливото семейство представляваше именно това — единичен момент, кадър, защото ако беше нередактиран видеоклип, щеше също така да хване и сръднята на Том на път за басейна (мрази да ходи с нас, предпочита да отиде у Джейми), както и поредната дудня на Дейвид (не разреших на децата да си купят чипс от монетния автомат, защото се прибирахме вкъщи и щяхме веднага да обядваме, което принуди Дейвид да ме осведоми, че съм живо олицетворение на скучна бабичка, поддръжничка на Тони Блеър). Това, което имам предвид, не е, че животът ми е едно безкрайно лято, а пък аз съм просто прекалено егоцентрична, за да оценя това (въпреки че е възможно да е и така, което значи, че наистина съм прекалено егоцентрична, за да го оценя), а че е възможно да има и моменти на щастие и докато траят тези моменти, нямам право да изисквам нещо повече за себе си, предвид хаоса, който би настъпил.