Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Ами, като не си сигурна, за какво ти е да взимаш решение. Защо просто не оставиш нещата известно време да се развиват на самотек?

Долових отегчението в гласа си, но тя не го усети. Когато се виждаме с Бека, на мен не ми е скучно. Не ни е такава уговорката.

— Не знам. Имам предвид, че когато съм с него, не мога да съм с друг. С него правя неща, които не бих правила иначе. Утре вечер ще ходим в лятното кино да гледаме някакъв китайски филм. Ако беше някой, за когото съм сигурна — няма проблем. Така се прави, нали? Но като не си сигурен в човека, това си е чиста загуба на време. Имам предвид с кого точно ще се срещна в лятното кино? В тъмното. Когато не можеш да говориш?

Внезапно усетих неистово желание да отида да гледам китайски филм в лятното кино — всъщност, колкото по-китайски е филмът, толкова повече ще ми хареса. Това е още една камера в сърцето ми, която не дава никакви признаци за електрическа активност — камерата, която се изпълва с живот, когато гледам филм, който да ме разчувства, или чета книга, която да ме вдъхнови, или слушам музика, която да ме натъжи. Сама заключих тази камера, по логични причини. А сега се усещам все едно съм се съюзила с някакъв варварски бог — ако не отворя камерата, ще ми бъде позволена точно толкова енергия и оптимизъм, колкото да изкарам работния ден, без да ме обземе желание да се обеся.

— Извинявай. Всичко това сигурно ти звучи адски глупаво. На мен ми звучи глупаво. Ако знаех, че ще се превърна в жена, която накрая се събира с омъжени жени и мрънка за това, че е необвързана, щях да се застрелям. Наистина. Млъквам. Още сега. Повече няма да споменавам за това. — Превзето си пое дълбоко въздух, но продължи, преди да издиша: — Но пък може да се окаже и свестен, нали? Откъде да знам? Точно това е про блемът. Така съм се разбързала, че нямам време да реша дали е готин или не. Все едно да пазаруваш на Бъдни вечер.

— Изневерявам на мъжа си.

Бека небрежно се усмихна и след кратка пауза каза.

— Блъскаш наред в кошницата, а след Коледа…

Не завърши изречението си, най-вероятно, защото аналогията й за нищо не струваше и излизането с мъже няма нищо общо с коледни базари и кошници.

— Чу ли какво ти казах?

Пак се усмихна.

— Честно казано, не те чух.

Превърнала съм се в призрак, от онези, комично безполовите, безобидни духчета, дето ги има в детските книжки и старите телевизиони предавания. Колкото и да се напъвах, Бека никога нямаше да ме чуе.

— Брат ти е ерген, нали?

— Брат ми е депресиран тип на половин работен ден.

— Това генетично ли е? Или просто обособено от обстоятелствата? Защото, ако е генетично… ще е рисковано. Но чак по-късно. Имам предвид, не се срещат толкова много депресирани деца, нали? Това си е нещо, което се развива чак по-късно. А и аз съм си толкова стара, че няма да ме има, когато станат депресирани възрастни. Та така. Може би си заслужава да се помисли по въпроса. Ако той е навит, и аз съм навита.

— Ще предам. Да, мисля, че би искал да има деца.

— Супер! Страхотно.

— Знаеш ли, онова, което го казах, а ти не го чу…

— Не, к’во.

— Когато казах, „Чу ли какво ти казах?“, а ти — „Не, не те чух“.

— Не, не се сещам.

— Ясно.

— Той е на моята възраст, нали? Или поне горе-долу?

Продължихме да говорим за брат ми и депресията му, за липсата му на амбиция до момента, в който Бека изцяло изгуби интерес от раждането на деца.

Нищо особено не се случи през следващите няколко седмици. Повече не говорихме по въпроса. Придържахме се към предварително планираните ни обществени ангажименти, което значи ходене на гости през почивните дни на други семейни двойки с деца, хора с приблизително същите доходи и пощенски код като нашите. Стивън ми изпрати три съобщения по мобилния, но аз не отговорих на нито едно. Никой не бе забелязъл, че ме нямаше на втория ден на медицинския семинар в Лийдс. Завърнах се в брачното ложе и с Дейвид правихме секс, най-вече защото просто лежим един до друг, в едно и също легло. (Разликата между секса с Дейвид и секса със Стивън е като разликата между науката и изкуството. Със Стивън всичко е свързано с разбиране, въображение, търсене и адреналин, а крайният резултат е… несигурен, ако разбирате какво имам предвид. Харесва ми, но не съм убедена, че ме кара да се чувствам комфортно. От друга страна Дейвид пък просто натиска това копче, после другото и бум! Разни неща започват да се случват. Все едно си в асансьор — също толкова романтично, но пък практично.)