Ник Хорнби: Трудно е да бъдеш добър

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Както искаш.

Това вече е друго нещо. В тона му се прокрадна лека нотка на обида, все едно на неистовите му усилия да люби, а не да мрази, беше отвърнато с агресивна войнственост.

— Искаш ли да поговорим?

Сви рамене.

— Добре. За какво?

— Ами, за вчера. За това, което ти казах по телефона.

— И какво ми каза по телефона?

— Че искам развод.

— Така ли каза? Я виж ти. Ах, че нелюбезно, а? Хич не е хубаво да казваш такива неща на мъжа си.

— Моля те, престани.

— А какво искаш да правя?

— Да се държиш нормално.

— Добре тогава. Ти искаш развод, — а аз — не. Което значи, че ако не можеш да докажеш, че съм те малтретирал или не съм си изпълнявал съпружеските задължения, или к’вото щеш там, или пък, че съм чукал друга жена, то ще се наложи да се изнесеш и чак след пет години живот без мен, ще ти дам развод. Ако бях на твое място, щях да се размърдам. Пет години си е бая време. Надали ти се ще да отлагаш.

Разбира се, не бях помислила за това. Някакси си представях, че изричането на думите ще е достатъчно, че самият израз на такова желание ще е доказателство, че бракът ни не върви.

— Ами какво, ако съм… Нали знаеш…

— Не, не знам.

Не бях готова за всичко това. Просто разговорът си имаше своя логика.

— Прелюбодействал.

— Ти? Светата вода ненапита? — Изсмях се. — Първо, за да направиш това, трябва да намериш някой доброволец, който да те залюби. След това трябва да престанеш да си Кейти Кар, семейната лекарка с две деца, и да го залюбиш и ти. Но дори и тогава няма да има никакво значение, защото пак няма да ти дам развод. Тъй.

Чувствах се раздвоена. От една страна се успокоих — преминах предела, направих признанието и нямаше връщане назад, от друга — се вбесих. Мисли, че не ми стиска да направя това, което направих снощи! Даже по-зле, мисли, че и без това никой не би се навил да го направи с мен. Малодушието ми надделя над обидата.

— Значи просто няма да обърнеш внимание на това, което ти казах снощи?

— Ъхъ. Общо взето, да. Защото това са пълни глупости.

— Щастлив ли си?

— О, господи, стига вече!

Има една определна група хора, които отговарят на един от най-елементарните и уместни въпроси с нехайно, нетърпимо богохулство. Дейвид е сред най-преданите членове на тази група.

— Това пък к’во значение има?

— Казах го вчера, защото се чувствах нещастна. А мисля, че и ти не си щастлив.

— Разбира се, че не съм щастлив. Що за идиотска констатация!

— И защо не си щастлив?

— Поради задължителните тъпи причини.

— И кои са те?

— Ами, като за начало, защото оглупялата ми жена току-що ми поиска развод.

— Целта на въпроса ми беше да те насоча към това защо оглупялата ти жена иска развод.

— К’во. Че искаш развод, защото не съм щастлив ли?

— Отчасти и заради това.

— Колко великодушно от твоя страна.

— Изобщо не се правя на великодушна. Не ми харесва да живея с човек, който се чувства нещастен.

— Така е в живота.

— Не. Не е така в живота. Мога да направя нещо по въпроса. Просто не мога да живея с човек, който се чувства нещастен. Направо се побърквам.

— Абе, пра’и к’вото искаш.

И така, той си взе сандвича и се върна при сатиричния си роман.

В медицинския център сме общо тринайсет човека. Пет семейни лекари и останалият персонал, благодарение на който центърът функционира — управител, сестрите, рецепционистите. Някои работят на пълно работно време, други — на половин ден. С кажи-речи всички се разбирам, но най-добрата ми приятелка е Бека, семеен лекар като мен. Бека и аз обядваме заедно, когато имаме тази възможност, и веднъж месечно излизаме, за да пием по едно и да ядем пица. Познава ме по-добре, от който и да било друг в службата. Иначе сме много различни една от друга. Тя е веселяшки цинична по отношение на работата ни и това защо я вършим и не вижда никаква разлика да работиш в сферата на медицината и да работиш, да речем, в областта на рекламата. Умира си от смях заради моралното удовлетворение, което получавам от работата си. Но когато не говорим за работа, си говорим нормално. Е, да, пита за Моли, Том и Дейвид, а аз обикновено успявам да й разкажа за някоя и друга простотия на Дейвид, която да намира за особено забавна. Въпреки това, просто изглежда, че в нейния живот има някакси повече неща за казване. Вижда и прави неща, а и любовният й живот е достатъчно хаотичен, за да осигури разни истории с необичайни развръзки и неразбории. С пет години е по-млада от мен и от две-три години е необвързана, вследствие на безмислено отлагана болезнена раздяла с гаджето й от университета. Тази вечер страда заради някакъв тип, с който се срещнала три пъти през последния месец. Мисли, че нещата наникъде не вървели, не се чувствала уверена, че помежду им има разбирателство, въпреки че в леглото определено го имало… Обикновено, когато говори за такива неща, се чувствам стара, но съм поласкана, че някой споделя с мен, интересувам се и съм дълбоко впечатлена от множеството раздели, връзки и флиртове, до известна степен дори и малко завиждам на Бека заради самотата, която периодично усеща, когато в живота й нищо ново не се случва. Някакси всичко това говори за искрица живот, за електрическа активност в камерите на сърцето, тъй дълго затворени при мен. Но точно тази вечер, всичко това ми се струва отегчително. На кой му пука? И да се види пак с него, и да не се види, все ми е едно. В края на краищата, какво толкова има да губи? Но пък от друга страна аз, омъжената, с любовника…