Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Какво? Какво толкова казах?

Трябваше ми малко време да си върна самообладанието.

— Съжалявам. Ама че идея — Дейвид да мисли, че съм велика.

— Знам, че е така.

— Откъде?

— Просто така… Нали разбираш.

— Не. Всъщност не разбирам. Точно това е, Марк.

Вярно е — не искам Дейвид да продължава да бъде Дейвид. Искам нещата като структура да си останат същите — искам да си е баща на децата ми, искам за него да съм си женена от двайсет години, дори нямам нищо против теглото му и схванатия гръб. Просто не искам да чувам този глас, този тон, и да срещам този навъсен поглед. Искам да ме харесва наистина. Толкова много ли е да се иска това от един съпруг?

Връщам се вкъщи от работа и Дейвид едва ли не изхвръква от кабинета си да ме посрещне.

— Виж! — казва той и започва енергично да се кланя, като че ли аз съм самата кралица, а той някакъв роялист маниак.

— Какво става?

— Гърбът ми. Не ме боли вече! Нито бодване дори.

— Ходи ли при Дан Силвърман?

Дан Силвърман е остеопат, когото препоръчваме в нашия кабинет, а аз от месеци повтарям на Дейвид, че трябва да отиде при него. Какви месеци — години!

— Не.

— Какво стана?

— Отидох при друг човек.

— Кой?

— Ами, един човек.

— Кой човек.

— Онзи там, от Финсбъри Парк.

— Финсбъри Парк?

Кабинетът на Дан Силвърман е на тежкарската Харли Стрийт. Доколкото ми е известно в района на Финсбъри Парк няма еквивалент на Харли Стрийт.

— Как го откри?

— Чрез обява на витрината на вестникарската будка.

— Витрина на вестникарска будка? Каква квалификация има?

— Никаква всъщност.

Тази информация ми беше съобщена с гордост и агресивност, естествено. Медицинската квалификация принадлежи към моята половина от голямото разделение на териториите в брачния живот и затова заслужава презрение.

— Значи си разрешил на някой си без каквато и да било квалификация ти да мачка гърба. Много умно решение, Дейвид. Може да те е оскатил за цял живот.

Дейвид започна да се покланя отново.

— Приличам ли на осакатен?

— Не, днес не. Но никой не е в състояние да излекува гръб само с един сеанс.

— Сигурно. Ама Добрата новина може.

— Каква добра новина?

— Така му е името. Добрата новина. Главно „Д“, малко „н“. Всъщност Диджей Добрата новина. Това му е пълната титла.

— Диджей. Не д-р.

— Абе, знаеш ли, тук има нещо, свъзано с клубовете. Мисля, че е работил в дискоклуб или нещо подобно.

— Много полезно, когато става за проблеми с гърба. Както и да е. Отишъл си при някой си, който се каза Добрата новина.

— Не знаех, че се казва Добрата новина, когато тръгвах за него.

— Просто ми е интересно, какво точно пишеше в обявата?

— Нещо като… Ами не помня точно. „Проблеми с гърба? Мога да ви излекувам само с един сеанс.“ И телефонен номер.

— И това те впечатли?

— Ами, да. Разбира се. За какво да се мотая?

— Предполагам, че лицето Добрата новина е някакъв лечител, който се занимава с алтернативна медицина.

Няма да се изненадате, предполагам, че до този момент Дейвид изобщо не се беше проявявал като фен на каквато и да било алтернативна медицина. Пред мен и пред читателите на колоната му във вестника той винаги яростно е поддържал позицията, че не се интересува от никое лечение, което е безвредно за бременни жени и малки деца, и че всеки, който предлага нещо такова, е дебил. (Дейвид, между другото, е страшно консервативен по отношение на всичко, освен политиката. Забелязала съм, че в днешно време има такива хора — хора, които са достатъчно озлобени, за да искат връщане на смъртното наказание или репатриране на афрокарибците, но няма да си признаят това, защото, подобно на всички с нашия пощенски код, минават за либерали и ядът им трябва да намери други отдушници. Всеки ден може да четеш в колоните и по страниците за писма на читателите на либералните вестници за това, коллко са раздразнени от филмите, които не харесват, или от комици, които не намират за смешни, или от това, че някои жени носят фереджета. Понякога си мисля, че животът и за мен, и за Дейвид би бил много по-лек, ако той преживееше драматичен обрат в политическите си разбирания и започнеше да се нахвърля върху обратните и комунистите, а не върху хомеопатите, старите хора по автобусите или критикуващите ресторантите. Сигурно е крайно незадоволително да имаш такива миниатюрни отдушничета за помитащата ярост, която ескалира в теб.)

— Откъде да знам как би го нарекла.