Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Дейвид, просто не виждам как можем да се измъкнем от тази каша.

— Сега пък за какво говориш?

Опитвах се да произнеса думите — онези думи, които бях казала веднъж и от които се отказах тази сутрин, — но за щастие те не понечиха да излязат от устата ми и вместо това започнах да плача, да ридая неутешимо, докато Дейвид не ме изведе от кафенето на улицата.

По всичко личи, че полудявам, но от друга страна съм просто объркана и нещастна, а от трета — си мисля, че знам какво искам, но не мога да се реша да направя крачката заради болката, която това щеше да причини, и напрежението между тези две състояния ме кара да се пръсна. Но когато Дейвид ме докосва по този начин, с нежност, с обич и грижа, всичко се отдалечава на светлинни години, изчезва, и аз просто искам да бъда с него и с децата до края на живота си. Не искам да се докосна до Стивън, не искам да се карам заради това, което Дейвид може да е казал, а може и да не е казал на други хора или заради това, което съвсем определено каза на Том и Моли. Просто искам през деня да си работя работата, вечер да гледам динозаврите, а през нощта да спя с Дейвид. Нищо друго няма значение. Всичко, от което се нуждая, е да задържа чувствата му и ще съм добре.

Сядаме за малко в колата и Дейвид ме оставя да се наплача.

— Не мога да позволя това да продължава — казва той.

— Няма. Това е краят.

— Искаш ли да ми кажеш какво всъщност става?

Типично за Дейвид. Типично за всеки мъж. За да бъде някой в такова състояние, нещо е трябвало „да стане“… Само дето е напълно прав, разбира се, нещо наистина става, нещо, което без съмнение допринася за това да се чувсвам напоследък толкова нещастна. Изведнъж, дали заради решението за динозаврите, или защото Дейвид беше мил с мен, а и заради убеждението, че сълзите означават край на всичко това, струва ми се, бе съвсем ясно какво трябваше да направя и да кажа.

— Дейвид… срещам се с един човек.

Казах му, защото вече не се срещах повече с този човек и защото вътре в себе си знам какво искам и че това по някакъв начин ще се предаде и на Дейвид. Не ми идва наум дори и за миг, че моето признание означаваше за Дейвид начало, а не край на нещо и това, че ме познава вече двайсет и пет години, въобще не значи, че ме познава или ме разбира точно в този момент. Той не каза нищо известно време.

— Може ли тази вечер да си дойдеш направо вкъщи? — попита накрая.

— Да. Добре. Разбира се. Ще говорим тогава.

— Няма за какво да говорим. Но искам да направя нещо за екземата на Моли и ще трябва ти да гледаш Том.

Играя една игра със самата себе си, само за да видя как ще се почувствам. Играта е нещо такова. Не седя в кухнята на семейния дом и не гледам как синът ми си пише домашното, а в кухнята на един малък апартамент наблизо. В играта това е мястото, където живея сега, след раздялата. Моли не е тук, защото сега тя не ми говори и обвинява мен за случилото се (Дейвид сигурно й е представил доста едностранчива версия за събитията) и всеки път, когато се опитам да я заговоря, тя ми обръща гръб. Ужасната шега на Дейвид за разделяне на семейството на две, точно по средата, се е превърнала в прозаично и вярно предсказание.

В някои отношения тази игра е полезна. Защо например съм избрала да смятам тази кухня за нечия друга кухня? Защо ми е толкова трудно да си представя, че в случай на разпадане на семейството аз ще остана в дома ни? Не само защото аз съм виновната страна (въпреки че има смекчаващи вината обстоятелства и че не съм чак толкова виновна, както и че бракът ми е брутален и деградирал, в известен смисъл, макар всьщност да става дума за по-мека, дребнобуржуазна версия на бруталност и деградация) — така е, защото аз издържам дома. Дейвид води децата на училище. Дейвид им приготвя храната и следи как си пишат домашните. Дейвид ги прибира от къщите на приятелите им — приятели, които аз никога не съм виждала. Ако Дейвид и аз се разделим, моето напускане ще причини минимално объркване, докато ако той си отиде, не знам как бихме я карали. Аз съм мъжът. Аз съм бащата. Не защото имам работа, а защото Дейвид всъщност няма и заради това главно той се грижи за дома. Ето защо ми е толкова лесно да си представя, че аз се изнасям — защото бащите са тези, които винаги се изнасят от къщи. И ето защо е толкова лесно да си представя, че Моли не ми говори. Тя никога няма да ме предпочете пред Дейвид, а и във всеки случай дъщерята винаги отказва да говори на баща си, след като е открила, че той има някаква извънбрачна връзка. Ето как върви всичко това, цялата тази фройдистка история. Прекалено ли е да се предположи, че Моли може да проявява ревност към мен?