Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Том?

— Да.

— Как мислиш за мен — като за татко или като за мама?

— Какво?

— Недей много-много да мислиш, кажи ми първото, което ти дойде наум.

— Мама.

— Сигурен ли си? Не ти ли трябваха няколко секунди мислене, защото се почувства объркан?

— Не. Мисля за теб като за мама, а за татко като за татко.

— Защо?

— Мамо, наистина съм зает — отряза ме той и поклати тъжно глава.

Моли страда от екзема още от времето, когато беше съвсем малка. Излиза й навсякъде — по ръцете, по краката, по корема — и никакви мазила, диети или хомеопатични лекарства не можаха да й помогнат досега. Преди да тръгне на училище тази сутрин й намазах ръцете, целите покрити с болезнени на вид пукнатини, с много силен и вероятно много вреден стероиден крем. Но когато се върна вкъщи днес, тя изтича през антрето и ми показа ръцете си — върху тях не беше останала и следи от екземата. Повдигнах дрехите й — на корема също нямаше нищо. Показа ми краката си отзад и там също нямаше нищо! Стомахът ме бе присвил, когато чух, че Моли и Дейвид влизат. Ужасявах се от това, което може да ми донесе тази вечер, но единственото, за което говорихме всички, е какво е станало с червените напукани места по кожата на Моли. (И щом екземата на Моли е по-важна от моята изневяра, какъв изобщо е смисълът от изневярата?)

— Това е невероятно — казах аз.

— Той само докосна мястото и всичко изчезна — каза Моли. — Направо можах да видя как изчезва.

— Не само го докосна — каза Дейвид, — използва и някакъвкрем.

— Нищо не използва, татко. Аз гледах. Нищо не направи. Просто го докосна.

— С крема.

— Само го докосна, мамо.

— Кой само го докосна?

— Диджей Добрата новина.

— А! Диджей Добрата новина. Трябваше да се сетя. Има ли нещо, което той да не може да направи?

— Просто спомена, че добре се справя и с екземи — каза Дейвид. — Затова си помислих, че няма да е лошо да опитаме.

— Гърбове и екземи. Доста странна комбинация от специалности.

— Той оправи и главоболието на татко — каза Моли.

— Какво главоболие? — попитах аз Дейвид.

— Ами просто… просто най-обикновено главоболие. Случайно споменах, че имам главоболие и той… помасажира слепоочията ми. Стана ми добре.

— И така. Глава, екзема, гръб. Той е истински магьосник, нали? И още двеста лири, а?

— А не смяташ ли, че си струва.

Изсумтях, макар че не знаех какво искам да изразя със сумтенето си. Не знам защо се държа така. Бих платила и два пъти по толкова, за да видя Моли по-добре, но изкушението да се озьбиш е непреодолимо, независимо от обстоятелствата.

— Трябва да отидеш, Том — каза Моли. — Страхотно е! Ставаш целият топъл.

— От крема е — повтори Дейвид. — Направи същото с гърба ми.

— Не е използвал никакъв крем.

— Татко, защо непрекъснато повтаряш, че използва крем, като не е така?

— Ти не можеше да видиш какво прави.

— Видях. А освен това знам какво е усещането от крем. Едно такова хлъзгаво…

— Дий! — възкликна Том.

(За сведение на незапознатите с на пръв поглед безсмислените възклицания на предпубертетите, „Дий!“ е съвсем различно от „Дуу!“. Така, както разбирам, второто е признание на говорителя за собствената му глупост, докато първото означава, че някой друг е глупакът. Първото възклицание се придружава от страшно противна гримаса — присвити очи, озъбване — целта е да се покаже глупост.) Моли не му обръща внимание.

— … А по ръцете му въобще нямаше крем.

Ставаше нещо странно, защото Дейвид не искаше да отстъпи. Ясно беше, че разговорът ще продължи, докато Моли не се откаже от доказателството за собствените си усещания.

— Това е пълна безсмислица, Моли. Погледни ме — той… използваше… крем — отчетливо произнесе Дейвид.

— Има ли някакво значение? — попитах го тихо аз.

— Разбира се, че има!

— Защо?

— Защото лъже. А ние не одобряваме лъжата, нали, Моли?

— Да-а — заядливо каза Том. — Лъжкиня! Мента!

Моли започна да плаче.

— Не е честно! Мразя ви всичките! — изкрещя тя и изтърча към стаята си, така че първата добра новина, която сме имали от седмици, лесно се превърна в още един източник на неприятности и усложнения.

— Браво, Дейвид. Отново се показа.

— Тя не трябва да лъже, нали, татко?

— Той използваше крем — упорито повтори Дейвид, без да се обръща специално към някого. — Да не съм сляп.

Дейвид се извини на Моли (не, държа да се отбележи, не защото сам поиска, а защото аз настоях, че би било зряла бащинска постъпка) и Том се извини на Моли, и Моли се извини на всички ни, и всички отново се успокоихме. Ето това в момента представлява мирът в нашето семейство — два часа интервал между спор за един лечител-знахар и неговите кремове и разговора за моята връзка с друг мъж и дали това може да сложи край на брака ни.