Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Том! Колко пъти трябва да повтарям едно и също! И кога смяташ да се приготвиш за училище?

Той ме изгледа продължително, после се завъртя рязко на пети, за да демонстрира яд, но не и неподчинение. Исках да си отида в кабинета и да работя, работя. Исках денят да бъде по-неприятен и натоварен, от който и да е друг работен ден, съществувал някога, така че в края му да съм си възвърнала поне част от моето собствено аз. Исках да преглеждам задръстени ректуми и църкащи гной циреи и всякакви други неща, които могат да накарат останалия свят колективно да повърне, и се надявам, че като направя това, ще се почувствам отново добър човек. Може би лоша майка, лоша съпруга — без съмнение, но — добър човек.

По пътя за работата изведнъж ме обхвана паника, че Стивън може да ми се обади по мобифона, затова му звъннах веднага щом влязох. Настоя да знае какво става, но на мен не ми се говореше за това. Поиска да ме види и накрая стана така, че си уреждих среща с него и наех гледачка за децата.

— Къде отиваш? — попита ме Том, докато се обличах за излизане.

— Да пийна нещо с един приятел.

— Кой приятел?

— Не го познаваш.

— С гаджето си ли?

Моли явно си помисли, че това е най-смешният въпрос, който е чувала някога, но Том не се шегуваше. Той чакаше отговор на въпроса си.

— Какво искаш да кажеш, Том?

От Том започват да ме побиват тръпки. Имам чувството, че всеки момент ще опише Стивън и ще ми каже името му.

— Е, как се казва този приятел тогава?

— Стивън.

— А как се казва жена му?

— Той не е… — Хваната бях в клопката на едно десетгодишно дете. — Той не е женен. Приятелката му се каза Виктория.

Хрумна ми, защото на корицата на списанието върху кухненската маса имаше снимка на Виктория Адамс и Дейвид Бекам. Ако Том ме беше попитал това сутринта, когато не бях особено на себе си, сигурно щях да кажа, че приятелката на Стивън се казва Пош Спайс.

— И тя ли идва с вас?

— Надявам се. Много е симпатична.

— Мислиш ли, че той ще се ожени за нея?

— Нямам представа, Том. Ще го попитам тази вечер, щом настояваш.

— Да, ако може.

— Добре.

Почти не си струва да говоря за останалата част от вечерта, до такава степен досадно предсказуема бе. Стивън ми прави комплимент, аз се чувствам желана и това ме стимулира. Видях, като че ли за първи път, колко нещастна ме кара да се чувствам бракът ми с Дейвид и си тръгнах за вкъщи с желанието да се измъкна от всичко това. Когато се прибрах, Дейвид ме чакаше и всичко пак се обърна с главата надолу.

Уплаших се, когато го видях седнал там и първоначално страхът ми ме успокои, защото без съмнение това означаваше, че в брака ми имаше преднамерена жестокост и следователно Кентърбърийският архиепископ щеше да одобри развода ми. Но след малко размисъл си дадох сметка, че жестокостта е много по-малко приемливо обяснение за страха ми от други фактори: съществуването на Стивън, да речем, или това, че не съумях да обясня на децата какво става и усетих как одобрението на архиепископа изчезва яко дим.

— Приятно ли прекара? — попита Дейвид.

Говореше тихо и спокойно, но това спокойствие ми се стори като заплаха.

— Да. Благодаря. Аз излязох с… бях с… — По някаква причина не можех да си спомня името, което бях дала на приятелката на Стивън, докато не си спомних, че това беше съвсем друга лъжа, казана на някой друг по други причини.

— Няма значение — каза той. — Виж, не проявявах достатъчно обич към теб.

Зяпнах насреща му.

— Не показвах достатъчно любовта си към теб и искрено съжалявам. Аз много те обичам, но не го показвах достатъчно и по положителен начин.

— Да. Добре. Благодаря ти.

— И съжалявам, че казах, че искам развод. Не знам какво ме беше прихванало.

— Добре.

— Искаш ли да отидем на театър утре вечер. Резервирал съм билети за пиеса на Том Стопард. Знам, че ще искаш да отидем.

Театърът е източникът, предоставил на Дейвид повече материал за оплюване, от каквото и да било друго в кариерата му на лице, оплюващо абсолютно всичко, като единственото изключение, са може би германците. Той ненавижда театъра. Той ненавижда драматурзите, ненавижда пиесите, ненавижда актьорите, ненавижда критиците, ненавижда публиката, ненавижда програмите, ненавижда малките кофички сладолед, които продават по време на антрактите. Веднъж дори направи опит да напише статия, обясняваща защо мрази завесите, но не можа да намери всичките осемстотин думи, които се изискваха за написването й.

— Благодаря.