Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Излязохме навън на студа все едно сме просто още една двойка театромани и аз не се сдържах да попитам:

— Хареса ли ти?

— Да. Много.

— Наистина? Много?

— Да.

— Но ти мразиш театъра.

— Мисля… мисля, че само съм си въобразявал, че мразя театъра. Това е, това е бил предразсъдък, който просто не съм анализирал достатъчно.

— Трябва много да внимаваш.

— Защо?

— Ако започнеш внимателно да анализираш предразсъдъците си, скоро нищо няма да остане от теб.

Той се разсмя доброжелателно и продължихме да вървим. Потърсихме такси, както винаги правим, когато прекарваме вечер в Уест Енд — отиваме с метро, но се поглезваме на връщане. Аз изведнъж усетих нужда да видя такси със зелена светлина веднага, на секундата, защото бях изморена и объркана. Мисълта, че може да ми се наложи да се блъскам по ескалаторите с тълпата петъчни пияници, ме ужасяваше.

И тогава изведнъж стана нещо странно. Нещо се бе случило с Дейвид. Промяната в него се дължеше на нещо друго, а не просто на вглеждане в себе си и усилие на волята. Минавахме покрай бездомник, увит в спален чувал в един вход, и Дейвид пребърква джобовете си, очевидно за някакви стотинки. (Нека да съм справедлива към Дейвид — той винаги прави това. По някакво чудо няма специално отношение към бездомните.) Нищо не намери и затова ми поиска портмонето, като ми се извини и отново ми повтори защо мислел, че си носи неговия, а пък се оказало, че не го носи. Изобщо не помислих и му го дадох, а той подаде на бездомника всичко, което имаше в него — около осемдесет лири в банкноти, защото този ден теглих от банкомата. Доколкото разбрах, ние оставахме без грош.

— Какво правиш?

Издърпах банкнотите от ръцете на бездомника. Двойка минувачи с програмата на Стопард в ръце се спряха, когато видяха, че взимам парите на бездомен човек, а аз инстинктивно изпитах желание да им обясня, че съм лекар. Дейвид ми грабна парите, отново ги даде на момчето и се опита да ме избута надолу по улицата.

— Дейвид, какво правиш? Нямаме пари дори за метрото до в къщи — опитах се да се съпротивлявам.

— Задържах пет лири.

— Исках да вземем такси.

Двойката продължаваше да ни наблюдава и аз не харесах нотката на хленч в гласа си.

— Обзалагам се, че и това момче иска да си вземе такси — каза Дейвид с влудяващо сладък глас. — Но не може.

— Е, добре, но къде, по дяволите, може да отиде той с такси? — креснах аз. — Той няма къде да отиде. Затова спи тук.

Не разбирах защо се държа така, но пък и не разбирах защо Дейвид се държи така.

— Браво бе! — Възкликна мъжът от театралната двойка.

— Мъжът ми току-що даде всичко, което имахме — озъбих му се аз.

— Това просто не е вярно — каза Дейвид. — Ами къщата? Парите в общата ни сметка? Парите в спестовния ни влог? Утре това няма и да си го спомним.

Още двама или трима души се събраха да гледат и аз усетих, че няма да спечеля този спор — не тук и не сега — и така тръгнахме към спирката на метрото.

— Не можеш да ходиш нагоре-надолу и да даваш по осемдесет лири на всеки бездомник! — процедих аз.

— Знам, че не мога да обикалям и да раздавам по осемдесет лири на всеки бездомник. Исках просто да направя това поне веднъж. Да видя какво е чувството.

Хич нищо не разбирах.

— Откъде изведнъж се появи това желание да бъдеш добър?

— Нямах предвид да бъда добър. А да се чувствам добре.

— Добре… Напий се. Дрогирай се. Прави секс. Но не подарявай всичките ни пари.

— Изморен съм от всичко това. Чувствам се затормозен. Имам нужда от нещо по-различно.

— Какво ти е станало? Какво се е случило с теб, докато не беше вкъщи. Къде беше?

— Нищо, дявол да го вземе, не ми е станало, — Отново същият Дейвид, какъвто си беше преди. — И това само защото ми се прииска да гледам една пиеса и да дам няколко лири на едно улично момче? Господи! — Той си пое дълбоко въздух. — Извинявай, знам, че държанието ми може да изглежда объркващо.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Не знам дали мога да ти обясня.

Стигнахме до станцията на метрото на Лестър Скуеър и се опитахме да вкараме банкнотата от пет лири в автомата за билети, но тя се оказа прекалено смачкана и машината я изплю обратно. Наредихме се на опашката зад двеста скандинавски туристи и триста британски пияници. А аз все така исках да вземем такси.

По пътя на връщане — в метрото нямаше нито едно свободно място, поне не и до Кингс Крос — Дейвид се зарови в театралната програма, за да избегне по-нататъшни въпроси. Платихме на детегледачката, като опразнихме буркана за непредвидени разходи в кухнята, и после Дейвид каза, че е изморен и иска веднага да си легне.