Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Спорт.

— Нещо, за което да ти трябва помощ? Искам да кажа, татко ти не е най-големият мозък на Великобритания, но не е лош по английски, съчинения и разни такива.

И той, кой знае защо, захихика доволно.

Том вече не изглеждаше притеснен — безспокойството му граничеше с ужас. Почти изпитах съжаление към Дейвид — тъжно е в последна сметка, че нещо, което изглежда като искрен опит да се прояви топлота и загриженост, се посреща с такова открито недоверие — но десетте години вечно лошо настроение не се забравят лесно, а Дейвид не беше спирал да мьрмори, откакто Том се помнеше.

— Д-а-а — каза Том, очевидно неубеден, — но аз съм съвсем добре със съчиненията. Благодаря ти. Ако искаш, можеш да ми помогнеш със спорта.

Това беше малка шега от страна на Том и съвсем не бе лоша. За всеки случай се засмях. Времената явно бяха други.

— Разбира се — каза Дейвид. — Какво искаш по-точно, да поритаме топка след училище?

— Ами, може — каза Том.

— Добре — кимна Дейвид.

Дейвид знае какво значи „Ами, може“. Чувал е този израз всеки ден по няколко пъти през последните година-две, но той никога досега не бе предизвиквал в отговор думата „добре“. Думите „саркастично малко копеле“, „неблагодарен малък келеш“ или просто „айде, млъквай“ — да, но „добре“ — никога. Така че защо тогава предпочете да пренебрегне тона и значението, които Том искаше да придаде на разговора и вместо това продължи смело напред? Започнах да смятам, че за състоянието на Дейвид има някакво медицинско обяснение.

— Днес ще изляза да си купя нови маратонки — добави той за по-сигурно.

Том и аз се спогледахме и след това се опитахме да се подготвим за деня, като че ли той с нищо не бе по-различен от другите.

Стивън ми беше оставил съобщение в службата. Не му обърнах внимание.

Когато се върнах от работа, заварих един възрастен и две деца, които играеха на Не се сърди човече на кухненската маса, и цяла дузина съобщения на телефонния секретар. Докато си събличах палтото, телефонът отново започна да звъни, но Дейвид въобще не си направи труда да го вдигне и всички чухме гласа на Найджъл, редактора на Дейвид от вестника, който се опитваше да привлече вниманието на най-гневния човек в Холоуей.

— Знам, че си там Дейвид. Вдигни шибания телефон!

Децата изхихикаха. Дейвид разклати заровете.

— Защо не отговаряш?

— Татко вече не работи — каза Моли гордо.

— Не съм престанал да работя. Просто преставам да работя тази работа.

Найджъл продължаваше да крещи по телефона: „ВДИГНИ телефона… Вдигни ГО, копеле мръсно!“

— Отказал си се от колоната? Защо?

— Защото вече не съм гневен човек.

— Вече не си гневен?

— Да, не съм.

— За каквото и да било?

— Да. Всичко това си отиде.

— Къде?

— Не знам. Но го няма. Забелязваш го и ти, нали?

— Да, забелязвам.

— Значи, не мога повече да пиша колона от името на разгневен човек.

Тежко въздъхнах.

— Мислех, че ще бъдеш доволна.

И аз мислех, че ще бъда доволна. Ако преди няколко седмици някой ми беше предложил да задоволи едно мое желание, мисля, че точно това щях да си избера, защото нямаше да мога да се сетя за нищо друго, дори не и за пари, което би могло да подобри качеството на живота ми — на нашия живот така драстично. О, щях да изрека нещо за лекарство против рак или световния мир, но тайничко щях да се надявам, че духът от бутилката няма да ми позволи да правя добрини. Тайно щях да искам духът от бутилката да каже: „Не, ти си лекар, направила си достъчно добрини на света, особено като се вземат предвид циреите и всичко останало. Избери нещо лично за самата себе си.“ И аз след дълъг размисъл щях да кажа: „Искам Дейвид да не се гневи повече. Искам да признае, че на живота нищо му няма, че децата му са чудесни, че има вярна и любяща — по дяволите! — негрозна и неглупава жена, и достатъчно пари за детегледачки, храна и изплащане на ипотеката на къщата…“ Щях да поискам цялата му злъч да изчезне, всеки милиметър, всеки грам, всеки микрон от нея. (Представям си злъчта на Дейвид в сложното агрегатно състояние между течност и твърдо тяло, нещо като полувтвърден бетон.) И духът щеше да си потърка корема и хайде, хоп! Дейвид вече е щастлив човек.

И хайде, хоп! Дейвид е щастлив или поне спокоен човек тук, сега, в реалния свят, а аз не мога да направя друго, освен да въздишам. Работата се състои в това, разбира се, че аз всъщност не искам тази хайде — хоп! — работа. Аз съм реалист и не вярвам в духове, нито пък във внезапни личностни промени. Аз исках гневът на Дейвид да изчезне постепенно след години лечение.