Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Какво, светът и всичко останало? Страданията и така нататък?

Започвам да откривам, че не е възможно да обърнеш работата на майтап с някой, за който откриваш, че е изгубил всякакво чувство за хумор и самоирония.

— Да, разбира се. Нямах представа колко много хора страдат, докато не ми се отвори време и пространство да помисля за това.

— И сега какво?

Не исках да минавам през целия този ад. Исках да намеря пряк път и да открия какво означава всичко това за мен, за мен, за мен…

— Не знам. Всичко, което знам, е, че искам да живея по-добър живот. Че искам всички ние да живеем по-добър живот.

— И как да го направим?

— Не знам.

Не можех да не си дам сметка, че всичко това звучи наистина много плашещо.

Стивън ми остави съобщение на мобифона. Не му се обадих.

Върнах се вкъщи на следващата вечер и чух отдалече, че става нещо. Още докато пъхах ключа в ключалката, чух Том да < крещи и Моли да плаче.

— Какво става?

Децата и Дейвид седяха около кухненската маса — Дейвид начело, Моли от лявата, а Том от дясната му страна. Обичайната камара от поща, стари вестници, малки пластмасови модели от пакетирана храна, всичко беше изчистено от масата, очевидно с цел да се създаде атмосфера за домашен съвет.

— Подарил е на някой компютъра ми — съобщи ми Том.

Том плаче рядко, но сега очите му подозрително лъщяха — дали от ярост или от сълзи, трудно беше да се каже.

— И сега ще трябва двамата да използваме моя — каза Моли, чиято способност да плаче никога не е била под въпрос и която в този момент имаше вид на човек, който оплаква цялото си семейство, загинало при автомобилна катастрофа.

— Не ни трябваха два компютъра — каза Дейвид. — Два компютъра е… не точно неприлично, но без съмнение признак на алчност. Така или иначе, никога не са включени едновременно.

— Затова ти просто подари единия? Без да се посъветваш с тях? Или с мен?

— Знаех, че ще е безмислено.

— Искаш да кажеш, че нямаше да се съгласят.

— Те едва ли щяха да пожелаят да разберат защо го правя.

Дейвид, разбира се, беше човекът, който бе настоял всяко от децата да получи собствен компютър за Коледа миналата година. Аз исках да вземем един за двамата, не защото съм стисната, а защото започвах да се притеснявам, че ги глезим и гледката на тия два грамадни кашона до елхата (те едва можаха да се вместят под нея) с нищо не намали моите притеснения. Спомням си, че си мислех как не искам да бъда такъв тип родител, докато Том и Моли в това време атакуваха хартията на опаковките с настървеност, която ме отвращаваше. Дейвид видя израза на лицето ми и ми прошепна, че съм типичен либерал, който не знае как да се радва, че съм от хората, готови да откажат на децата си всичко, но на себе нищо. И ето на същото място само след шест месеца аз стоя, вбесена, че синът ми и дъщеря ми са лишени от възможноста да запазят това, което е тяхна собственост, но някакси пак бях на грешната позиция — този път бях представител на силите на злото.

— Къде отнесе компютъра?

— В женския приют в Кентиш Таун. Четох за него в местния вестник. Там децата нямат нищо.

Не знаех какво да кажа. Изплашените, нещастни деца на изплашени, нещастни жени нямат нищо, а ние имаме от всичко по две. Даваме им нещо, малка частица от това, от което имаме прекалено много. Струваше ли да се ядосвам?

— Защо трябва ние да сме хората, които дават нещо? Не може ли това да направи правителството? — попита Том.

— Правителството не може да плаща за всичко — отвърна му Дейвид. — За някои неща трябва да плащаме и ние самите.

— Ние плащаме — каза Том. — За този компютър сме си платили.

— Искам да кажа — каза Дейвид, — че ако искрено се безпокоим за бедните хора, не можем да чакаме правителството да прави всичко. Трябва да правим онова, което смятаме за правилно.

— Е, добре, аз не смятам това за правилно — каза Том.

— Защо?

— Защото става дума за моя компютър.

Дейвид просто му хвърли ангелска усмивка.

— Може би просто са имали лош късмет? — попита Моли.

Този път аз се засмях. „Лош ви е късметът“ беше до съвсем неотдавна обяснението, което Дейвид даваше на децата за нещата, които почти всяко друго дете в училище, освен тях, притежаваше.

— Тези деца и без това нямат никакъв късмет — обясни Дейвид, без да бърза, с прекалено увереното спокойствие на съвсем наскоро излюпен ангел. — Техните татковци са биели майките им и е трябвало да избягат от къщи и да се скрият. Затова не са могли да вземат със себе си играчките си… А вие сте страшни късметлии. Не искате ли да им помогнете?