Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Ти никога не пожела да говорим за това.

— Няма кой знае колко много за разказване, нали?

Поразмишлявах дали това е вярно и реших, че е така. Мога да се впусна в празни приказки по случая, но той вече знае за него. Всичко останало просто е кратка и банална история без особена тежест.

— Добре и какво друго е погрешно?

— Не става дума за това, какво вършиш погрешно, а за грешките, които всички правим.

— И те са?

— Не проявяваме достатъчно обич. Грижим се за себе си и не искаме да знаем за бедните. Презираме нашите политици, че не правят нищо и си мислим някак, че с това показаме достатъчно, че мислим за тях, а в същото време си живеем в прекалено големи за нас къщи с централно отопление.

— Ей, я спри за малко…

Мечтата ни, преди Диджей Добрата новина да влезе в живота ни, беше да се преместим от мизерната си стара къща в жилище, което наистина ще ни предоставя достатъчно площ, а не като се обърнем, вечно да се настъпваме. Сега изведнъж се оказа, че се ширим като пет пари в кесия в холоуейския вариант на палата на Елвис Пресли — Грейсланд. Но по този въпрос не ми се разреши да кажа нито дума, защото Дейвид вече беше извън контрол.

— Ние имаме стая за гости и кабинет, а в същото време има хора, които спят на улицата. Ние изхвърляме съвсем годна за ядене храна в мелачката за боклук, а в същото време хората на края на нашата улица просят, за да могат да си купят чаша чай и пакетче чипс. Ние имаме два телевизора. Имахме три компютъра, докато не подарих единия — а дори и това, да намалиш с една трета компютрите на семейство от четирима души, очевидно се смята за престъпление. Ние смятаме, че да платим по десет лири на човек за доставено вкъщи къри, е нищо…

Признавам се за виновна. Мислех, че Дейвид ще каже: „четирийсет лири на човек за храна в малък ресторант“, което сме правили понякога, в случаи, които предизвикваха, разбира се, съмнения и угризения. Но десет лири за доставка вкъщи? Да, виновна съм, признавам си. Често си мисля, че нищо не е да изхарча десет лири за доставка на храна вкъщи и никога през ум не ми беше минавало, че моето безгрижие е някакъв израз на безразличие или вина. Дейвид определено заслужава уважение за тази си задълбоченост.

— Харчим тринайсет лири за компакт дискове, които имаме в друг формат…

— Ти, не аз.

— … Купуваме филми, които децата са гледали на кино и никога не гледат отново…

После последва дълъг списък от подобни престъпления, което изглеждаше дребнаво, защото такива неща се смятат за нещо легално във всяко друго домакинство, но които, както ги представи Дейвид, са нещо егоистично и достойно за презрение. Изключих за малко.

— Аз съм кошмар за всеки либерал — каза Дейвид в края на проповедта си с усмивка, която, ако човек би искал да бъде нетолерантен или параноик, можеше да определи като злонамерена.

— Какво значи това?

— Значи, че мисля това, коеято мислиш и ти, но смятам да действам, а не само да говоря.

В неделя майка ми и баща ми дойдоха на обяд. Те не идват много често. Обикновено ние ходим у тях. Когато идват, аз си позволявам да превърна деня в специален случай, с което правя децата си нещастни по същия начин, по който мен ме правеха нещастна в подобни случаи, когато бях дете — сресана коса, най-хубавите дрехи, които имах, помощ при разтребването на къщата, задължително оставане на масата до края на храненето, незвисимо че майка ми говори толкова много, че последната й хапка виенски сладкиш изглежда преглътната часове, след като останалите са свършили. И разбира се, за обяд има печено, нещо, което брат ми и аз мразехме, твърде вероятно защото винаги беше противно — препечено, сухо агнешко, разварено зеле, сос на бучки, мазни и разкашкани печени картофи (обикновеното следвоенно меню през 60-те), но Том и Моли обичат. (За разлика от родителите ми, и Дейвид, и аз умеем да готвим, но за разлика от родителите ми, много рядко хабим тези си способности за децата.)

Най-после спорът за дрехите приключи, всичко беше разтребено, родителите ми бяха пристигнали и ние си пиехме сухото шери и ядяхме ядки във всекидневната. Дейвид току-що беше отишъл в кухнята да нареже говеждото и да сгъсти соса. Миг по-късно — прекалено бързо, за да е успял да свърши работа — той се върна.

— Говеждо печено и печени картофи? Или замразена лазаня?

— Говеждо печено и печени картофи — извикаха радостно децата, а мама и татко се засмяха.

— И аз мисля така — каза Дейвид и отново изчезна.

— Баща ви е голям шегаджия, нали? — каза майка ми на Том и Моли, подходяща реакция на това, което е виждала и чувала в почти всяка домашна ситуация, освен в нашата.