Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Когато се завърнахме вкъщи, аз се извининих и отидох да си легна в спалнята с неделните вестници, но не бях в състояние да ги чета. Написаното вече не засягаше мен, мен, мен… Свързвах го с Дейвид и различните неща, за които той можеше да направи. След известно време забелязах, че вече не приемам новините като информация, а като потенциален източник на неприятности за семейството и за съдържанието на банковата ни сметка и фризер. Откъснах една от статиите — за група афганистански бежанци, натъпкани в някаква църква в Бетнъл Грийн и я изхвърлих, защото описваше достатъчно бедност и страдание, за да осигури глад за цялото семейство.

Гледах зейналата дупка във вестника и изведнъж се почувствах страшно уморена. Не можехме да живеем така. Това не беше вярно, разбира се, защото можехме, и то добре — не така добре както преди, може би, но все пак добре — нямаше да гладуваме, независимо от това колко лазаня беше раздадена. Добре тогава. И какво? Можехме, но не го исках. Това не беше животът, който бях избрала за себе си. Само дето и то не беше вярно, защото съм го избрала, предполагам, когато съм казала, че взимам Дейвид за съпруг в бедност и богатство, в болест и здраве, докато сме живи. Последното очевидно беше съвсем на място, защото той най-вероятно беше болен, а и бедността най-вероятно скоро щеше да ни застигне.

Какво си мислех, че избирам, когато се омъжвах за Дейвид? Какво всеки един от нас мисли, че избира? Ако сега се опитам да си спомня полузабравените фантазии, с които живеех тогава, ще кажа, че са излезли погрешни по отношение на благосъстояние и здраве, но не и по отношение на трудности. Мислех преди всичко, доколкото си спомням, че ще бъдем бедни, но щастливи — в смисъл, че ще живеем в малко, но уютно апартаментче и ще прекарваме голяма част от времето си в гледане на телевизия или пиене на бира из кръчмите и че ще трябва да се задоволим със старите мебели на родителите ни, подарени ни от тях. С други думи, трудностите, които бях готова да понеса през първите години на брака си, бяха преди всичко от роматичен характер, повлияни от клишетата за живота на младите семейни двойки, както го показват в повечето телевизионни комедии — или по-скоро от рекламите на строителните фирми, като се вземе предвид, че повечето телевизионни комедии са по-изискани и по-сложни от моите фантазии. Мислех си, че по-късно едната група трудности (трудностите, състоящи се от гледане на телевизия в малък апартамент и ядене на сандвичи с пюре от стар фасул върху препечен хляб) ще бьде заменена от друга — трудностите, които човек среща, когато има две хубави, умни и здрави деца. Ще се появят синове с кални от ритане на топка маратонки, дъщери тийнейджърки, захапали телефона, и съпрузи, които ще се налага да бъдат отлепяни от телевизора, за да измият чиниите… Господи, тези проблеми щяха да бъдат безкрайни и аз нямах никакви илюзии — калните маратонки щяха да бъдат адски неприятни! Но бях подготвена, не бях наивна. Бях печена. Никой и нищо нямаше да може да ме накара да купя бели килимчета…

Това, което дори и за миг не си представяш в дена на сватбата си — защото няма начин, — е, че някой ден ще намразиш съпруга си, че ще го гледаш и съжаляваш дори за това, че си разменила две думи с него, да не говорим за обаждането по телефона или флуидите. Невъзможно е също така да се предвидят отчаянието, депресията, усещането, че животът ти е свършил, желанието да удариш децата си, което се появява от време на време, независимо, че знаеш, че никога няма да го направиш. И разбира се, през ум не ти минава, че ще изневеряваш, а когато достигнеш до този етап от живота си (а всеки стига до него рано или късно), ти не си представяш гадното гузно присвиване в стомаха в тези случаи, нито колко нещастна неизбежно ще се чувстваш. Нито пък си помисляш, че се събуждаш някоя сутрин и съпругът ти се оказва човек, когото не познаваш. Ако някой някога мислеше за тези неща, никой никога нямаше да се жени, нямаше, разбира се. Тогава всъщност импулсът да се ожени човек, щеше да идва от същото място, от което идва импулсът да изпиеш шише белина, а хората се стараят да потискат тези импулси, а не да ги отпразнуват с тъжествени церемонии. И така, хората не си позволяват такива мисли, защото бракът — или намирането на партньор, с когото човек иска да прекара живота си и да има деца — е в генетичната ни програма. Той е нещо, до което рано или късно човек знае, че ще стигне, и ако то му бъде отнето, остава си само със служебните повишения и печалбите от лотарията, а това не му е достатъчно и затова всички се лъжем, че е възможно да започнем тези отношения, при които единствените ни проблеми ще бъдат чистенето на кални маратонки и мръсотия, а после се чувстваме нещастни и започваме да взимаме лекарства против депресия, след това се развеждане и умираме самотни.