Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Той не знае — изсумтя Том.

— О, знам и още как. Но може би сега не му е времето.

— Кога му е времето тогава?

— Искате ли да покажете на Добрата новина стаята му? — каза Дейвид на децата, очевидно с намерение да сложи край на случая с костенурките и техните психосили. И тъй като и Добрата новина не показа желание да се разпростира в теориите си, взе чантите си и се качи горе.

Дейвид се обърна към мен.

— Знам какво си мислиш.

— Какво се очаква да мисля?

— Знам, че понякога говори глупости. Постарай се да не се оставиш да те обърка това, което е на повърхността.

— Какво друго има?

— Не улови ли вибрациите?

— Не.

— Ами, какво да се прави.

С други думи, някои хора — интуитивните, чувствителните и одухотворените между нас — мога да улавят вибрации, а другите — студените, скучните, прекалените реалист като мен — не могат. Не го приемах.

— Какви вибрации според теб трябваше да уловя?

— Не според мен. Те са си там. Интересното е, че Моли и аз ги усещаме, а ти и Том — не можете.

— Откъде знаеш, че Том не може, а Моли може?

— Не забеляза ли, че Том се държа грубо с него? Ако усетиш вибрациите, не можеш да се държиш грубо. Моли не се държи грубо. Тя ги почувства още от първия път, когато го видя.

— А аз? Бях ли груба?

— Не, не беше груба, а скептична.

— И това неправилно ли е?

— Почти може да се види какво този човек носи в себе си. Ако знаеше как да гледаш.

— И ти мислиш, че аз не знам?

Не можех да разбера защо, но това страшно ме подразни. Исках да знам как би трябвало да гледам или поне Дейвид да ме мисли за човек от типа, който знае как да гледа.

— Успокой се. Това не те прави лош човек.

— Това обаче не е вярно, нали? Според теб. Точно заради това съм лош човек. Защото виждам само вежди, а не това… ъ-ъ… аурата.

— Всички не можем да бъдем всичко.

Той се усмихна с особена усмивка и отиде при другите.

— Има няколко неща, с които Добрата новина има проблеми — каза Дейвид, когато всички слязоха отново долу.

— Съжалявам — измърморих аз.

— Аз всъщност не понасям леглата — обясни Добрата новина.

— А имате ли нещо против ние да спим на легла? — казах аз.

Исках да прозвучи сухо и леко като хубаво бяло вино, но страхувам се, беше по-близо до вкуса на оцета.

— Какво правят другите хора, си е тяхна работа — каза Добрата новина. — Аз просто мисля, че размекват човека. Отклоняват го от нещата такива, каквито са.

— И какви са нещата?

Дейвид ми хвърли бърз поглед. Не от предишния тип — ненавистен и зложелателен поглед, с който ме удостояваше едно време. Този беше нов — безкрайно разочарован поглед, и за миг изпитах носталгия по дните, когато ненавистта беше общата ни валута. Тази валута беше в обръщение по онова време по същия начин, по който някога прасетата или крините жито са изпълнявали ролята на пари в натуралното стопанство. И макар че човек ясно може да разбере защо прасетата не се използват вече за тази цел, те поне имат предимството на простотата.

— Това е голям въпрос, Кейти — каза Добрата новина. — А аз не съм сигурен дали си готова за големия отговор.

— Готова си, нали, мамо? — защити ме Том.

— Както и да е — каза Дейвид. — Добрата новина иска леглото да се извади от стаята за гости. Защото ако остане там, за него няма достатъчно място да спи на пода.

— Добре. А къде ще го сложим?

— Ще го сложа в кабинета си — каза Дейвид.

— Може ли и аз да си извадя леглото? — попита Моли. — Не го харесвам.

— Какво му е на леглото ти?

Отправих въпроса си по-скоро към Дейвид, а не към Моли, просто за да разбере как обърква света неговия приятел.

— Не го понасям — отсече Моли.

— Какво точно не му понасяш?

— Ами не знам. Леглата са грешка.

— Когато си имаш свой собствен апартамент, можеш да спиш на пирони и мен това няма да ме интересува. Докато си тук, ще спиш на легло.

— Съжалявам — каза Добрата новина. — Създавам неприятности. Не се занимавайте с това. Аз ще се оправя.

— Сигурен ли си? — попита Дейвид.

— Няма нужда наистина. Мога да спя и на легло.

Последва пауза и той погледна Дейвид, който очевидно бе станал наместник на Добрата новина на земята.

— Другото нещо, което безпокои Добрата новина — всъщност безпокои и двама ни, е къде ще лекува той хората.

— Възнамерява да ги лекува тук?!

— Да. Къде другаде?

— Мислех, че ще остане тук само няколко нощи.

— Сигурно ще е така. Но той трябва да работи. Поел е задължения към някои хора. Така че, нали разбираш? Ако се окаже, че се налага да остане повече от ден-два…