Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Мислиш ли, че робите и миялните машини са едно и също нещо, Добра новина? Или може би не съвсем същото?

— Може би за мен са едно и също.

— Може би за теб цял куп неща са едно и също. Може би педофилията е същото, каквото е… каквото е… сапунът. Може би фашизмът е същото, каквото са тоалетните. Но това не означава, че ще карам децата си да пикаят в градината, защото твоят морален код включва това.

„Може би фашизмът е същото, каквото са тоалетните…“ Аз наистина го казах, току-що. Ето света, в който изведнъж започнах да живея, свят, в който подобна фраза можеше да мине за смислен аргумент.

— Държиш се глупаво. И саркастично — смъмри ме Дейвид.

Сарказъм — моята ужасна слабост.

— О, значи аз съм глупава, така ли? А не човекът, които не иска да спи на легло, защото някакси не било редно?

Почувствах се затруднена. Трябваше да се справя с дилемата робство — миялни машини, без да прибягвам до детински обиди.

— Опитвам се да преживея без онези неща, които не всички хора притежават — каза Добрата новина. — Няма да имам такива неща, докато ги нямат всички. Когато, да кажем, и последният селянин в бразилските тропически гори има миялна машина или, нали знаеш, такова нещо, машина за правене на капучино, или един от онези телевизори, дето са с размера на стена в къща, тогава може да ме броиш и мен, нали разбираш? Но дотогава съм аут.

— Много благородно от твоя страна — заключих аз.

И с огромно чувство на облекчение си помислих: „Побърканяк.“ В последна сметка от този човек нямаше какво да се научи. Нямаше начин той да ме накара да се чувствам нища духом или неправа, подла или разглезена — той просто не беше съвсем в ред и аз можех да го игнорирам, без да се страхувам.

— Всички хора по света имат миялни машини — каза Моли, явно объркана, и всички моменти, в които бях се чувствала неспособна да бъда майка, са нищо в сравнение с този единствен срамен момент.

— Това не е вярно, Моли — казах аз бързо и остро. — И ти го знаеш.

— Кой няма тогава? — Не се държеше нахално. Просто не можеше да се сети за някой, който няма.

— Не ставай глупава — казах аз, но просто печелех време, докато се сетя за някой от нейния свят, който си мие чиниите на ръка. — Ами Дани и Шарлот?

Дани и Шарлот живееха в общински апартамент по надолу улицата и още докато говорех, усетих, че давам израз на най-отвратителната форма на класова стереотипизация.

— Те си имат всичко — каза Моли.

— Имат и ди ви ди и дигитална сателитна телевизия — каза Том.

— Добре, добре. Ами децата, на които татко даде компютъра на Том?

— Те не влизат в сметката — каза Моли. — Те нямат нищо. Те даже нямат дом. И аз не познавам никой от тях. А и не искам да познавам никого от тях. Струват ми се малко грубички за моя вкус. Независимо от това, все пак ми е мъчно за тях и съм щастлива, че им дадохме компютъра на Том.

Това е моята дъщеря?!

Моралното възпитание винаги е било много важно за мен. Говорила съм и за Националната здравна служба и за важността на каузата на Нелсън Мандела. Обсъждали сме бездомните, разбира се, и расизма, и сексуалното неравенство, и бедността, и парите, и справедливостта. Дейвид и аз сме им обяснили, по най-добрия възможен начин, защо човек, който гласува за консерваторите, няма да бъде напълно приет в нашия дом, макар че правим специално изключение за баба и дядо. И макар че от пресиленото държание на Моли по време на епизодите с компютъра и лазанята ми се гадеше, някаква част от мен ми казваше, че тя се ориентира добре, разбира всички тези разговори и въпросите не са били напразни. Сега аз виждах, че тя е високомерна патрицианка, самата Мис Милосърдие, която след двайсет години ще бъде член на организационния комитет на някой отвратителен благотворителен бал в Уорикшър, ще хленчи за бежанците и ще подарява дрехите, които са й омръзнали, на жената, която й чисти.

— Виждаш ли сега — каза Добрата новина, — ето защо аз не играя тази игра. Играта на собственост. Защото мисля, че хората стават мързеливи, разглезени с камък в гърдите вместо сърце.

Погледнах моята мързелива, разглезена, с камък вместо сърце дъщеря и казах на Добрата новина, че моите деца с удоволствие ще му помогнат да измие чиниите.

Зачислени са ми около хиляда и двеста пациента. Има пациенти, които идват често, и такива, които почти не съм виждала. Има някои, на които мога да помогна, и такива, на които не мога. Но пациентите, за които страдам най-много, са тези, които идват често, но аз изобщо не мога да им помогна. Наричаме ги по обясними причини „отписани“, а някой е пресметнал, че повечето от практикуващите лекари имат в картоните си по около петдесет такива пациента. Те влизат, сядат и ме гледат, а и те, и аз знаем, че случаят е безнадежден. Чувствам се виновна, тъжна, нечестна и ако трябва да кажа истината — до известна степен подложена на тормоз. За тези хора няма друг човек, с когото влизат толкова често в контакт и който изобщо не може да им помогне. Нещо като телевизионен техник, който не може да оправи картината на телевизора, водопроводчик, който не може да спре теч, електротехник, който не може да включи осветлението… Връзката между вас и тези хора след време се прекратява, защото те не могат с нищо да допринесат картината да се промени. Но моята връзка с отписаните в практиката никога няма да се прекрати. Те ще продължават да сядат срещу мен и да ме гледат с упрек до края на живота ми.