Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Марая.

— Марая — каза Добрата новина, а после го повтори, този път с нарочно пресилен европейски акцент: — Маррраяяя. Е, какво можем да направим за Марая? Нали знаеш песента? От Уестсайдска история!

— Тази песен е от Музикални звуци — казах му аз. — Песента от Уестсайдска история е друга.

Поразмислих за миг дали това нямаше да остане единственият ми принос от цялата консултация.

— Значи за теб има написани две песни? — каза Добрата новина. — Хич не ми е чудно. Ти си такова готино момиче.

Госпожа Кортенза се усмихна срамежливо. Идваше ми да я удуша за това, че се хвана толкова лесно.

— И така, какво трябва да направим тук? Как да помогнем на Марая да започне да танцува отново?

— Тя има хронично възпаление на почти всички стави. Таз, колене. Много силни болки в гърба.

— А тъжна ли е?

— Сигурно, щом толкова много я боли.

— Не, бе, искам да кажа инак, душевно.

— Дали е душевно тъжна? Искаш да кажеш тъжна в душата вместо тъжна в коленете?

— Да, бе, да. Не съм така силен в приказките като теб, доктор Всезнайке. Но дай да видим кой от нас може нещо да направи, за да й помогне.

— Хайде де, трябва ли да е нещастна, преди да започнеш да я лекуваш?

— Помага, ако мога наистина да намеря ключа към нея.

— Тъжна ли сте, госпожо Кортенза — попитах я аз.

Тя ме погледна.

— Тъжна? Тъга?

Нито слухът й, нито английският й бяха на ниво, затова беше трудно да се определи кое от двете я объркваше повече.

— Да. Тъга.

— О, да — каза тя с наслада, която само старите хора могат да изпитат от такава тема на разговор. — Много, много тъжна.

— Защо? — попита Добрата новина.

— Заради прекалено много неща — каза тя. Показа с жест дрехите си — откакто я познавах, винаги беше облечена в черно — и очите й се напълниха със сълзи. — Мъжът ми — продума тя. — Сестра ми. Майка ми. Баща ми. Прекалено много неща.

Човек не може да не прояви съчувствие и разбира се, пренебрегването на мъката не помага, но не е възможно да не си зададе въпроса дали не беше нормално на нейната възраст да е свикнала вече със състоянието на абсолютно самотен човек.

— Синът ми — продължи тя.

— Синът ти е мъртъв?

— Не, не, не е мъртъв. Много лошо. Той се преместил в Арчуей. Никога не ми се обажда.

— Тази тъга достатъчна ли е — попитах аз Добрата новина.

Не знаех, че ще трябва да намираме ключ към тъгата и внезапно желанието ми Добрата новина да види Щурия Брайън започна да не ми допада толкова. Можех да си представя колко много тъга имаше скрита някъде дълбоко в Щурия Брайън и че няма да е лесно на който и да било да го изслуша.

— Всичко това изяснява нещата — каза Добрата новина. — Мога да доловя по-голямата част. Обясни й, че ще трябва да докосна раменете й, врата и главата.

— Разбирам — каза госпожа Кортенза обидено.

— Може ли? — попитах я аз.

— Добре.

Добрата новина седна срещу нея и затвори очите си за малко, после стана, изправи се и започна да масажира скалпа й. Шепнеше нещо през цялото време, но аз не можех да разбера какво.

— Много горещо — каза изведнъж госпожа Кортенза.

— Добре тогава — каза Добрата новина. — Колкото е по-горещо, толкова по-добре. Започва да става.

Той беше прав. Започваше да става. Дали причината бе в интензивността на експеримента или в колективната концентрация, но изглежда, стаята стана по-топла, много по-топла, а за миг изглеждаше и по-светла. Не ми се искаше да усещам тази топлина и да забелязвам как мощността на единичната крушка на тавана от мъглявите си четирийсет вата се беше вдигнала на ярко сияещи сто. Тези факти без съмнение водеха до други, много по-сложни, които, моля да ме извините, изобщо не исках да виждам. Така че реших да отмина всичко това, доколкото ми беше възможно.

Онова, което щеше да се окаже много по-трудно за елиминиране, беше, че след няколко минути лек масаж и придружаващите го смущения в околната среда, госпожа Кортенза стана, протегна се енергично и каза на Добрата новина:

— Благодаря. Много по-добре се чувствам. Много, много по-добре.

Тя ми кимна. Може и да съм параноичка, но кимването й изглеждаше доста хладно — начин да ми каже колко незначителни са били проблемите й и колко лесни за оправяне само ако бях имала някаква квалификация за това — и излезе от кабинета с пет пъти по-голяма скорост, отколкото беше влязла.

— Така — казах аз. — Можеш да лекуваш старостта. Браво. Браво! Можеш да изкараш някоя и друга лира от тази работа.

— Ц-ц-ц, тя не е излекувана — каза Добрата новина. — Разбира се, че не е излекувана. Тялото й е прецакано. Но животът й ще стане по-добър.