Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Какво се беше случило с Моли през първите осем години от живота й? Кажи-речи нищо. Бяхме я пазили от света дотолкова, доколкото можехме. Тя беше отгледана в любящо семейство, имаше двама родители, не знаеше какво е глад и получаваше образование, което щеше да я подготви за живота. А и все пак беше тъжна и тази тъга, ако поразмишляваше човек, не беше неуместна. Състоянието на отношенията между родителите й я безпокоеше, беше изгубила човек, когото обичаше (и котка), и беше осъзнала, че подобни загуби ще бъдат неизбежна част от бъдещия й живот. В този момент ми се струваваше, че простото състояние да бъдеш човек, е достатъчно драматично само по себе си за всеки един от нас. Не е необходимо да бъдеш пристрастен към хероина или някакъв щур поет, за да изпиташ нещо много силно.

А другото, което си помислих, беше, че съм предала дъщеря си. Осемгодишна и вече тъжна… Не исках да бъде така. Когато тя се роди, бях сигурна, че мога да го предотвратя, а не бях успяла и въпреки че разбирах, че си бях поставила нереалистична и неизпълнима задача, това не променяше нещата — аз все пак бях участвала в създаването на още едно объркано и пълно със страхове човешко същество.

Бях прекарала сама в тъмното доста дълго. Време беше да се върна към нормалния си живот. И така, слязох долу, за да вечерям със съпруга си и домашния ни гуру с брошки на веждите и да обсъдя с тях перспективата всички хора от нашата улица да поканят у дома си по един бездомен младеж за една година.

Те говореха съвсем сериозно. Разбрах го веднага. Плановете им бяха напреднали дотолкова, че бяха направили списък на къщите на улицата с цялата информация за обитателите им, която Дейвид имаше. Никой от двамата не ми обърна внимание, когато влязох в кухнята, затова застанах зад Дейвид и слушах, като четях през рамото му. Списъкът изглеждаше така:

№1 Неизвестни

№3 Неизвестни

№5 Неизвестни

№7 Възрастна жена (С възрастен мъж? Без значение, щом спят заедно.)

№9 Неизвестни

№11 Ричард, Мери, Даниъл, Клоун

№13 Симпатично семейство азиатци (4?)

№15 Неизвестни

№17 Неизвестни

№19 Уенди и Ед

№21 Мартина

№23 Хю

№25 Саймън и Ричард

№27 Несимпатично семейство азиатци (6?)

№29 Джек и Силв

№31 Ани и Пийт + 2

№33 Роджър и Мел +3

№35 Обявена за продан.

И същото за другата страна на улицата. За миг ме разсея моделът на познатите ни — ние знаехме кой живее до нас и кой живее срещу нас, но не знаехме почти нищо за хората, които живееха на петдесет-шейсет метра разстояние от нас, — докато пълната налудничавост на разговора не ме върна отново в стаята.

— По мои изчисления на тази улица има най-малко четирийсет стаи за гости — каза Дейвид. — Не е за вярване, нали? Четирийсет свободни стаи за гости, а хиляди хора навън нямат подслон? Никога досега не съм мислил по този въпрос. Искам да кажа, дразня се, когато виждам необитаеми къщи, но не става дума за необитаемите къщи, нали? Ако на нашата улица има четирийсет неизползвани стаи, тогава само хората с нашия пощенски код ще могат да приютят бездомниците.

— Трябва да си поставим за цел да запълним десет от тях, да речем — каза Добрата новина. — Ще съм щастлив, ако успеем да ги направим десет.

— Наистина ли?

Дейвид изглеждаше леко разочарован. Като че ли да накара десет от съседите си да приютят някого, когото не познават, беше страшен компромис, който не бе готов да приеме. Значи, до това стигнахме — духовният лечител, който не се се разбира с миялните машини, сега е станал суровият реалист в дома ни, а мъжът ми е оптимистът с розови очила.

— Дали десет няма да означава, знам ли, че сме осуетили акцията?

— Някои хора въобще няма да проявят разбиране — каза Добрата новина.

— А и някои хора може да използват стаята си за гости за други цели — казах аз.

— Какви например? — попита Дейвид с лека агресивност.

Точно с този тон се обръщаше към мен едно време, когато искаше да ме атакува — защо искам да уча децата, че има и други религии например (той не искаше да знаят каквото и да било за която и да е) или защо исках да отида да слушам рецитал на Майа Анджелу („Какво, на чернокожа феминистка ли се правиш сега?“). Бях забравила колко досаден беше този тон.

— Ти например използваше нашата за работна стая.

— Добре, пет от четирийсетте се използват за кабинети.

— А какво ще стане, ако някои от хората поканят родителите си на гости?

— Господи, имаш толкова прозаично мислене.

— Какво прозаично има в това да се каже, че хората имат родители.