Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Разбира се — каза Дейвид.

— Че нямаме ли си вече един? — казах аз, като хвърлих многозначителен поглед към засегнатата страна.

— И кой друг ще вземе бездомник?

— Всеки, който иска — отговори Дейвид и отговорът му ме накара да изсумтя.

„Всеки, който иска“… Коледа е и тази година всеки иска да получи бездомен така, както преди две години всеки искаше да е Бъз Лайтиър. Но в магазина за бездомници стоката никога не свършва.

— Няма ли да ни кажеш какво толкова смешно има, Кейти?

Заклевам се, че каза точно това. И даже звучеше като учител — строг, леко дистанциран, следващ сценарий, написан преди стотици години.

— Не е това изречението — казах аз. Изведнъж почуствах, че щом съм най-голямото дете, задължително е да бъда и най-непослушното. — Изречението е: „Няма ли да кажеш на целия клас каква е шегата?“

— За какво говориш?

— Разбрах — каза Том. — Ти не разбра ли, татко? Ти си учител, а мама беше непослушна.

— Не ставай глупав.

— Вярно е — каза Том, — точно така звучеше.

— Е, тогава се извинявам. Без да искам. Както и да е. Всички доволни ли сте?

— Имам един въпрос.

Това, че седях на масата с децата и ме мъмреха като тях, ме беше освободило. Лишаването ми от права ми беше дало сили.

— Да, Кейти.

— Какво ще стане, ако някой бездомен отиде в къщата на някой съсед и я ошушка?

Само едно дете може да каже онова, което не трябва да се казва в такива случаи.

— Какво искаш да кажеш?

— Исках да кажа… ами, това. Какво ще стане, ако ние помогнем някой крадец да се засели в къщата на наш съсед? Някой, който е съвсем без пари, отчаян наркоман?

— Ти създаваш погрешен стериотип за бездомник, Кейти. Сьвсем не съм сигурен, че това е правилният подход.

— Съзнавам какво върша, Дейвид. Но просто, знаеш ли… Стереотипът на футболен запалянко е човек, който се напива и троши бутилки в главите на другите хора. Знам, че това е стереотип, защото познавам много хора, които ходят на стадиона на „Арсенал“ и не са такива… Може да има един-двама, които се държат така. А не съм сигурна, че искам да кажа на Джек и Силв, че ще трябва да живеят с някой такъв.

— Не мисля, че точно този уклон на разговора е много полезен.

— Поне веднъж помислил ли си за това?

— Не, разбира се.

— Добре. Ще помислиш ли по въпроса?

— Не.

— Как така не?

— Защото искам да променя начина на мислене на хората. А не мога да променя начина на мислене на хората, ако и аз мисля като всички, нали? Искам да мисля най-доброто за всеки. Иначе, какъв е смисълът?

Последният риторичен въпрос има безброй отговори, но аз не можах да събера сили да изрека който и да било от тях. Поклатих глава, станах от масата и отидох на работа, за да мога отново да стана възрастен човек.

Само че сега и работата ми беше променена от семейната ситуация и когато пристигнах в кабинета, Доон, която работеше на рецепцията, беше застанала зад бюрото си със зяпнала уста и сбърчени вежди, като се опитваше да проумее какво иска цяла тълпа възрастни дами от европейски произход, които махаха с ръце във въздуха и викаха: „Горещо! Много горещо!“, имитираха някаква пъргавина (която, тъй като въобще не бяха пъргави, се налагаше да показват най-вече с очи) и се опитваха да изглеждат тъжни.

Доон ме погледна отчаяно.

— Какво си им направила?

— Нищо — казах аз достатъчно бързо, за да не може Доон да реши обратното. — Вчера при мен беше един човек. Масажист. За гърба на госпожа Кортенза. Те за това ли са дошли?

— Той нещо вкусно ли дава или какво?

— О, не мисля, че е така. Мисля, че използва… — Като светкавица през ума ми мина нещо познато и аз изрекох: — Мисля, че използва някакъв крем и… че това действа по някакъв начин на възрастните жени.

— И какво да им кажа?

— Ами, просто… Не знам. Кажи им да си купят вазелин. Ще има същия ефект. Напиши им го на листче и ги разкарай.

И аз се отправих надолу по коридора с надеждата, че ще мога да загърбя целия този неприятен епизод, но след един час Бека дойде да ме види.

— В чакалнята се носи слухът, че някой е излекувал някакъв твой отписан пациент — каза тя с обвинителен тон. — Някой, който ти бил някакъв.

— Съжалявам. Няма да се повтори.

— Надявам се, че няма. Ей, тия бабички заприиждаха да ми разправят за някой си с топли ръце, който ти бил приятел. Това ли е човекът?

— Кой човек?

— Гаджето?

— Не. Този е… друг.

— Наистина? Друг? Или уж друг, но всъщност, между нас да си остане, обещавам да не казвам на никого?