Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

— Не е там работата. А в духа! На теб ти липсва.

— Благодаря.

— Нищо от тези неща не може да бъде проблем. Ти просто мислиш негативно.

— Но ти нямаш представа за живота на тези хора, не им знаеш дори имената! — Посочвам хартията пред тях. — А си позволяваш да ми казваш какво е проблем за тях и какво — не. Какво ти дава това право?

— Какво им дава на тях право да притежават полупразни къщи, когато има толкова хора навън, които живеят в кашони?

— Какво им дава право ли? Гадните ипотеки, които изплащат, ето това им дава право. Това са техните домове, Дейвид. И това не са някакви огромни домове. Защо не се захванете с Бил Гейтс? Или с Том Круз? Те по колко стаи за гости имат?

— Ако живееха на отсрещния ъгъл, щях да се захвана с тях. Но те не живеят там. А те не ни и трябват, защото тук и без това има достатъчно място. Ти просто се страхуваш от неудобството.

— Не е вярно.

Напълно вярно бе, разбира се. Ужасявах се от неудобството, което всичко това щеше да причини, на купищата, които можеха да се пренесат само с камиони. Вече дори чувах как бучат дизеловите им мотори.

— Във всеки случай, какво мислиш да предприемеш?

— Не знам. Ще ходя от врата на врата.

— Ами ако направим купон? — намеси се Добрата новина. — Значи, правим купон тук и ти ще можеш да говориш с всеки и… ще бъде супер.

— Чудесно — каза Дейвид с вид на човек, който има срещу себе си гений.

Чудесно — казах аз с вид на човек, който иска да си пъхне главата в пещта.

Но моят вид тях ни най-малко не ги интересуваше.

Добре, те грешаха, ясно беше. А бяха и напълно откачили. Но аз просто не можех да проумея защо. Каква беше разликата между това да се предлагат стаи на евакуираните през 1940 година и това да се предлагат спалните за гости на бездомни през 2000 година? Вие бихте могли да кажете, че животът на евакуираните е бил застрашен, Дейвид и Добрата новина биха ви отговорили, че младежите, живеещи на улицата, имат по-ниска прогнозируема продължителност на живота, от когото и да било от нас. Вие бихте могли да използвате аргумента, че през 1940 нацията е била обединена в желанието си да се грижи за всички свои граждани, те биха ви отговорили, че точно това е духът, от който се нуждаем в момента, по сходни причини. Вие бихте могли да им се надсмеете, като им кажете, че са лъжеблагочестиви, че са самозвани светци, морални изнудвачи, фанатици, те биха ви отговорили, че не искат да знаят какво мислите за тях, че на карта е поставено доброто от висш порядък. А всъщност имахме ли ние право да държим една стая свободна и да я използваме като склад за ненужни вещи, или като музикална стая, или като спалня за гости, които никога не идват, когато беше месец февруари, леденостудено и влажно, а имаше хора, които живееха навън, по паважа? И защо ежемесечната вноска помощи за приюти да не е достатъчна? И какво, ако мъжът ми или Добрата новина, или и двамата заедно се окажеха, че са Иисус или Ганди, или Боб Гелдоф? Какво, ако страната досега неистово се е нуждаела от този вид енергия и те са революционизирали начина, по които сме свикнали да мислим за частната собственост, и бездомните престанеха да бъдат проблем за Лондон, Великобритания и Запада? Какво би станало тогава с моето неудобство?

Вече не знаех отговора на никой от тези въпроси. Всичко, което знаех, беше, че не исках този купон и не желаех да подлагам на това съседите си, и че исках Дейвид и Добрата новина да се заинтересуват от създаването на Интернет-компания, за да могат да спечелят милиони лири, които да харчат за момичета, които се показват полуголи на трета страница някои вестници, за кокаин и скъпи дрехи. Хората щяха да го разберат. Това нямаше да разстрои съседите.

На другата сутрин на закуска Дейвид и Добрата новина казаха на децата за купона. Моли веднага прояви любопитство. Том седеше на масата и си играеше със своя геймбой, като хапваше по нещо между отделните животи, очевидно незаинтересуван от темата. Седях срещу двамата, докато мъжете, стояха един до друг, подпрели гърбове на секциите, готови да отговарят на въпроси. Невъзможно бе да не се забележи как се бяха променили ролите в нашето семейство, как моето място сега беше при децата. Не казвам това, защото бях майка, а по-скоро защото ми напомняше времето, когато на четиринайсет-петнайсет години ходех на големи смейни събирания и винаги имаше неяснота дали да седя на масата с по-малките от мен мои братовчеди или с лелите и чичовците си.

— И ние ли ще си вземем бездомен вкъщи? — попита Моли.