Ник Хорнби - Трудно е да бъдеш добър

Забелязах, че е истински доволен — не заради самия себе си, а заради госпожа Кортенза. Почувствах се незначителна, дребна и безнадеждно объркана.

— Сега можеш да ми обясниш — казах му аз, преди да си тръгне. — Децата не са тук. Каква е тайната?

— Не знам каква е тайната. Това не е онова, което не можех да ти кажа.

— Хайде, кажи това, което не можеше да ми кажеш.

— Дрога.

— Какво искаш да кажеш с „дрога“? „Дрога“ като лекарство или какво?

— То така започна. С екстази. Поне аз така си мисля. Вземах го с тонове, а после и цялата тая работа в клуба „Обичам те, ти си ми приятел“ всеки петък и… аз ставам като някой от ония американски герои от комикси. Човекът паяк и други такива. Променя се структурата на молекулите ми. Придобивам свръхсила.

— Екстази ти е дало свръхсила?

— Така си мисля. — Той сви рамене. — Чудно, нали? Искам да кажа, ти си ходила в университет и си учила неща като бедрената кост се свързва с колянната или каквото е там. И ето ме мен, глътнал едно-друго из клубовете. И стигаме до същото. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, че и за теб има работа.

— Благодаря ти. Много благородно от твоя страна.

— Не, няма проблем. Ще се видим пак на ранчото.

По-късно седях и гледах как Моли се къпе във ваната, разглеждах я и не можех да открия и най-малката следа от екземата й.

— Моли, помниш ли, когато отиде при Добрата новина?

— Да. Разбира се.

— Помниш ли какво ти каза той? Пита ли те нещо?

— Какво нещо?

— Не знам? Пита ли те как се чувстваш?

— М-м-м-м. Ами, да. Пита ме дали не се чувствам тъжна.

— И ти какво му каза?

— Казах, че понякога ми е малко тъжно.

— За какво?

— Мъчно ми става за баба Папагал.

Така наричахме майката на Дейвид, защото на външната й врата имаше каменен папагал. Беше починала миналата година.

— Да. Тъжно е.

— И за Попи.

Котката ни, която беше убита малко след смъртта на баба Папагал. Тези събития стояха много по-близо едно до друго в идеалния свят на едно дете, отколкото на нас би ни се искало да бъде. Баба Папагал припадна, когато ни беше на гости и макар че всъщност умря по-късно през нощта в болницата, беше ясно, че не е добре, когато я откарваха. Глупаво беше — сега като си помисля, — че организирахме точно тогава търсене на изгубената Попи. Моли и аз я намерихме (но на части по улицата). Искаше ми се да не беше видяла нито едното, нито другото.

— И това е тъжно.

— И за твоето бебе.

— Моето бебе?

— Бебето, което е умряло.

— А, това бебе.

Бях пометнала около осемнайсет месеца преди да родя Том. Доста обичайно помятане на първо бебе на десет седмици. Навремето това ми действаше много депресиращо, но сега почти напълно го бях забравила. Да ме убиеш, не можех да си спомня, че съм казвала на Моли за това, но ясно беше, че съм го направила и тя го беше запомнила и бе скърбила по някакъв неин си начин.

— И това ли те натъжава?

— Да. Разбира се. То е било мое братче или сестриче.

— Да, нещо такова.

Исках да й обясня нещата някакси, без да ги усложнявам с души и зародиши и всичко останало, което трябва да бъде спестено на едно осемгодишно дете, колкото е възможно по-дълго. Смених темата.

— Нещо друго?

— Мисля, че бях тъжна и за теб и татко?

— Защо беше тъжна за нас?

— Защото можеше да се разведете. И защото съвсем сигурно ще умрете.

— О, Моли!

Знам, че има стотици начини, по които може да се отговори на този въпрос, но в момента те всички ми изглеждаха дълбоко погрешни и не можах да насиля себе си, за да вляза в предвидената за родителя в такива случаи роля на утешител. Възможно беше да се разведем, както и нямаше съмнение, че ще умрем някой ден. За моето неимоверно уморено от света съзнание и мрачно настроение това изглеждаше точно и прецизно обобщение на ситуацията и аз нямах намерение да кажа на Моли нещо по-различно. Вместо това протегнах ръка и докоснах челото й така, както вероятно беше направил Добрата новина, извършвайки съдбоносния опит да я освободя от тези гнетящи мисли. Чувствах, че това е единственият физически контакт, който можех да си позволя. Повече от това, каквото и да бе то, щеше да се излее в поток от мъка и отчаяние.

— Вече не се притеснявам за тези работи — каза Моли весело, като че ли беше нейна работа да утешава мен, а не обратното.

— Наистина?

— Да. Наистина. Добрата новина ги накара да изчезнат.

След като децата си легнаха, не ми се искаше да слизам при Добрата новина и Дейвид, затова поседнах за малко в спалнята и се замислих. Разговорът ми с Моли не ми позволяваше да не мисля, въпреки че в последно време реенето е любимата ми форма на съществуване. А това, за което мислех, се заключаваше във факта, че живеехме живот, който страшно много хора биха приели за нормален. Имаше хора — рок певци, писатели, млади журналисти, които са готови да мислят за всичко, което е свързано с деца, с работен ден и почивки на пълен пансион, като за духовна смърт с дълга агония — хора, които биха ни гледали с безкарйно презрение, до такава степен бяхме прегърнали нещо, представляващо по някакъв начин идеала за консервативен начин на живот. А имаше и хора, бихте могли да се досетите кои са те, които биха ни счели за страшни късметлии, благословени, разглезени от начина, по който сме били отгледани, от цвета на кожата ни, от образованието и доходите ни. Не можех да споря с втората група — и как бих могла? Знаех какво сме получили и какво не ни се е наложило да изпитаме. Но за първата група… не знаех. Струваше ми се, че нормалният живот или този вид „нормален“ живот, който подобни хора презираха, носеше в себе си достатъчно, за да предотврати духовната смърт, и достатъчно, за да предотврати всякаква агония, а и кои бяха тези хора, за да имат право да съдят другите?