Ник Хорнби: Ега ти животът

С Чарли ходиме две години и всяка минутка през цялото това време аз имах чувството, че стоя на някакъв опасно тесен ръб над пропаст. Така и не можах да се наместя по-удобно, ако разбираш какво имам предвид, просто нямаше достатъчно пространство, за да се протегна и отпусна. Бях депресиран от безличността на дрехите, които носех. Бях неуверен в способностите си на любовник. Колкото и да ми обясняваше, така и не разбирах какво толкова намира в оня с оранжевата боя. Тревожех се, че никога няма да успея да й кажа нещо интересно или забавно за каквото и да било. Чувствах се потиснат от това, че в курса й по дизайн има и мъже. Бях убеден, че ще ме зареже заради някой от тях. Заряза ме заради един от тях.

А когато това стана, за известно време просто не знаех на кой свят съм. Изпуснах нишката на събитията във филма на моя живот. И не само нишката, ами и смисъла на целия сценарий, музиката, паузите, пуканките ми, надписите и знака за изход. Денонощно следвах Чарли по петите и висях пред жилището й, докато най-сетне едни нейни приятели не ме сгащиха и не ме заплашиха, че ще ме смелят, ако ие престана. Реших да убия Марко (Марко!), оня тип, заради когото ме заряза. Нощи наред кроях как да го направя, но всеки път, когато го срещнех из коридорите на колежа, малодушно измънквах някакъв поздрав и, подвил опашка, се оттеглях. За известен период периодично свивах по нещо от един или друг магазин, макар днес да ме убиеш не мога да си обясня защо го правех. Една вечер се нагълтах със свръхдоза валиум, но само след минута бръкнах с пръст дълбоко в гърлото си, за да го повърна. Пишех й безкрайно дълги писма, като дори й изпратих някои от тях; нахвърлях безкрайни сценарии за разговори с нея, които така и никога не проведохме. А когато най-сетне дойдох на себе си, след няколко месеца тотален мрак, с изненада установих, че междувременно съм зарязал колежа и вече работя на Камдън, в музикален магазин за размяна на плочи и аудиокасети със записи.

Всичко се случи с такава бясна скорост. Някак си се бях надявал, че процесът на съзряването ми и преходът към статуса на възрастен ще бъдат дълги, питателени и с постепенно натрупване на познания, а то… Цялата тази работа приключи в рамките на онези две години. Понякога имам чувството, че всички изживявания и всички хора, с които съм се сблъсквал впоследствие, са просто някакви бледи сенки, със съвсем незначителен отпечатък върху живота ми. Някои хора така и не успяват да се откъснат от незабравимите си изживявания през шейсетте години, или по време на войната, или вечерта, когато тяхната група е подгрявала „Д-р Фийлгууд“ в клуба „Хоуп енд Анкър“… Не успяват да превъзможнат спомените си и прекарват остатъка от живота си в сянката на миналото. Аз всъщност така и никога не успях да превъзмогна раздялата си с Чарли. Защото именно тогава се случиха всички онези най-важни неща — нещата, които ме определиха като личност.

Някои от любимите ми песни: „Единствено любовта може да нарани сърцето“ на Нил Уънг; „Нощес сънувах, че някой ме обича“ на „Смитс“; „Обади ми се“ на Арета Франклин; „Не ми се говори за това“ не помня на кого. И още: „Любовта боли“, и „Когато любовта свърши“, и „Нима може да се излекува разбито сърце“, и „Скоростта на звука на самотата“, и „Тя си тръгна“, и „Просто не знам какво да правя със себе си“, и…

Всички тези песни ги слушах средно по веднъж седмично (триста пъти през първия месец, оттогава насетне, само от време на време), откак навърших шестнайсет или осемнайсет, или двайсет и една. Нима е възможно всичко това да не ти остави все някакъв белег? Как да не се превърнеш в човек, готов да се разпадне на парченца, когато нещата с първата му любов не потръгнат? Кое беше първо — музиката или нещастието? Защото бях нещастен ли слушах музика? Или бях нещастен, защото слушах музика? Дали всичките тези записи не те превръщат в един меланхоличен човек?

Хората се притесняват от това, че децата си играят с оръжия и че тийнейджърите гледат видеофилми с насилие. Страхуваме се, че ще бъдат покварени от някаква форма на култура, проповядваща насилие. Но никой не се притеснява от факта, че хлапетата слушат хиляди — буквално хиляди — песни за разбити сърца и за отхвърляне, и за болка, и за нещастие, и за загуба. Най-нещастните хора сред моите познати — най-нещастни в любовта имам предвид — са тези, които най-много харесват и най-много слушат попмузика. Не знам дали попмузиката е причината да са нещастни, но знам, че те слушат тъжни песни много по-дълго време, отколкото продължават дните им на нещастни изживявания.