Ник Хорнби: Ега ти животът

Както и да е. Да продължим нататък. Ето как не се планира кариера: а) скъсваш с гаджето си; б) зарязваш колежа; в) започваш работа в музикален магазин; г) оставаш в музикални магазини до края на живота си. Гледаш онези снимки с жителите на Помпей и си мислиш: шантава работа — решаваш да хвърлиш едни зарове след следобедния чай и така си и оставаш; именно така, със зарове в ръка, ще те запомнят хората през следващите няколко хиляди години. Ами, ако това е първата игра на зарове в живота ти? Ами, ако единствената причина да играеш на зарове е била тази, че приятелят ти Август те е помолил да му правиш компания? Ами, ако само минути преди играта на зарове си завършил великолепна поема или нещо такова? Нима няма да те е яд, че оставаш в историята като играч на зарове? Понякога гледам моя магазин — (Да не си мислиш, че през последните четиринайсет години съм седял със скръстени ръце и само съм зяпал как никне тревата? Преди десетина години взех пари назаем и открих свой собствен музикален магазин!) — с неговите редовни съботни посетители и съвсем точно знам как се чувстват онези жители на Помпей, ако изобщо могат да чувстват нещо (но пък в техния случай това, че не могат, е един вид смисъл на съществуванието им). Заклещен съм в тази си роля, завинаги замръзнал в ролята си на управител на музикален магазин само и само, защото за период от няколко къси седмици през 1979-а леко се бях побъркал. Предполагам, че можеше да бъде и по-зле. Можеше да попадна в някое поделение на армейски доброволци или в най-близката кланица. Но все едно, чувствам се така, сякаш в миг на ядрен катаклизъм съм направил отвратителна гримаса и сега ми се налага да прекарам остатъка от живота си със същата физиономия.

Постепенно спрях да пращам писмата. Няколко месеца по-късно спрях и да ги пиша. Продължавах да кроя планове как убивам Марко, но представите за убийствата ставаха все по-кратки (отпусках му един миг да осъзнае какво става и после набързичко БАМ!) — вече не си падах толкова по психарските сцени на „бавна смърт“. Започнах отново да преспивам с момичета, макар да възприемах всяка от тези афери просто като случайна забежка, за мен всички те бяха незначителни еднодневки — нищо, което би могло да се отрази по някакъв начин па окаяната ми същност. (И също като героя на Джеймс Стюарт във филма „Шемет“ се нацелих към точно определен „тип“ момичета: къса руса коса, артистични, шеметни и бъбриви, което доведе до няколко катастрофални грешки.) Спрях да пия толкова много; спрях да слушам така всеотдайно песни, чиито текстове бяха обсебени от мрачно отчаяние. (За известен период смятах почти всяка песен, в която се пее как някой загубил някого, за някак призрачно свързана с мен и като се има предвид, че подобни бяха текстовете на почти цялата поппродукция, а аз работех в музикален магазин, то през повечето време се чувствах все призрачно.) Спрях и да съчинявам убийствени реплики, които да карат Чарли да се гърчи, смазана от чувство на вина и себеомраза.

И все пак, правих всичко възможно никога и в нищо да не затъвам прекалено много, било то в работа или във връзки с момичета: самозалъгвах се, че Чарли може да ми се обади всеки миг и затова трябва да съм винаги готов за незабавно действие. Дори се колебаех дали изобщо да отварям собствен магазин, защото можеше да стане така, че Чарли да ми се обади и да поиска да замина с нея в чужбина, а аз да нямам време да ликвидирам бързо бизнеса си и да тръгна веднага. И дума не можеше да става за женитба, ипотеки и бащинство. На всичкото отгоре бях и реалист — от време на време се осведомявах за промените в живота на Чарли, като живо си представях поредицата от катастрофални за мен събития (Живее с Марко! Купили са си апартамент! Омъжила се е за него! Бременна е! Родила е момиченце!), само и само за да съм винаги нащрек, защото всяко от тези събития в нейния живот изискваше да обмисля и да се подготвя за поредица преустройства и промени в моя, с които да подхранвам фантазиите си. (Няма да има към кого да се обърне, когато скъсат! Наистина няма да има къде да живее, когато се разделят, и тогава трябва да съм готов да я издържам финансово! Бракът ще й отвори очите! Когато приема като свое детето й от другия, ще разбере колко съм готин!) Нямаще промяна в живота на Чарли, чиито последици да не бях готов да посрещна. Нищо от онова, което се случваше в съвместния им живот с Марко, не бе в състояние да ме убеди, че не става дума просто за преходен стадий, за поредния етап от пътя им към неизбежната раздяла. Доколкото знам, двамата все още са заедно, а аз и до ден днешен съм все така необвързан.