И ме харесваше. Тя харесваше мен . Тя ме харесваше. Тя ме харесваше . Или поне си мислех, че ме харесва. Мислех си , че ме харесва. Мислех си, че тя ме харесва. И т.н. Никога не съм бил абсолютно уверен какво точно харесват момичетата в мен, но съвсем сигурно знам, че горещото възхищение помага (дори аз съм наясно колко е трудно да устоиш на някого, който те намира за неустоим). Е, аз определено бях горещ. Не се натрапвах като някой лепкав досадник — добре де, поне не и в първите стадии на връзката. Не злоупотребявах с благоразположението на момичето — не и докато все още имаше благоразположение, с което би могло да се злоупотреби. Но пък бях мил и искрен, и внимателен, и тактичен, и всеотдаен, и помнех неща, които бяха важни за нея, и й казвах, че е красива, и й правех малки подаръчета, обикновено свързани с някой наш предишен разговор. Всичко това ми идваше отвътре, естествено, не се насилвах, нито пък го правех с користна цел. Беше ми лесно да помня неща, свързани с нея, защото просто не можех да мисля за нищо друго. За мен тя наистина беше невероятно красива, просто, не можех да се въздържа да не й правя малки подаръчета и не ми се налагаше да имитирам привързаност. Не ми костваше никакви усилия да го правя. И затова, когато веднъж една от приятелките на Чарли, Кейт, направи очарователното изказване, че мечтае да си намери някой като мен, бях изненадан и силно развълнуван. Развълнуван, защото Чарли го чу, което можеше да ми бъде само от полза, но пък и изненадан, защото всичко, което правех, бе продиктувано единствено от личен интерес. А ето че това изглежда беше напълно достатъчно, за да ме прави привлекателен и желан. Откачена работа.
Както и да е. Едно е сигурно обаче: след като се преместих в Лондон, някак си започнах по-лесно да се харесам на момичетата. В родния ми град повечето хора ме знаеха от малък, познаваха родителите ми или пък някой друг, който ме знаеше от малък, и тази заплетена мрежа от познанства ме караше непрекъснато да страдам от някакъв смътен страх, че всеки момент детството ми може да бъде изложено в неблагоприятна светлина пред света. Как да поканиш някое малолетно като теб момиче да пиете по едно нелегално питие, като знаеш, че скаутската ти униформа още виси в килера и че всеки миг някой може да оповести на всеослушание този факт? Защо ще иска да те целуне момиче, което знае (или познава някой, който знае), че само до преди няколко години си се гордеел с пришитите върху якето ти рекламни нашивки от големите магазини за детски играчки? Пък и в дома на родителите ми навсякъде висяха или стояха в рамки мои снимки, където съм с големи уши и в ужасни дрехи, било седнал гордо върху някакъв трактор, било пляскащ с ръце от удоволствие при вида на миниатюрни детски влакчета, наближаващи миниатюрни гари. И въпреки че впоследствие — за мое учудване и потрес — гаджетата ми намираха тези мои снимки за сладки, по онова време детството все още беше някак твърде близко до мен, за да се чувствам удобно и спокойно. От десетата до шестнайсетгодишната ми възраст бяха минали едва шест години и подозирах, че това едва ли е достатъчно дълъг период, за да настъпи в мен някаква промяна от по-особена величина. Та нали, когато вече бях на шестнайсет, онова детско яке с нашивките ми беше умаляло само с два-три размера!
И така, Чарли не ме помнеше от времето, когато бях десетгодишен, пък и не познаваше никой, който да знае какъв съм бил като дете. Тя ме познаваше единствено и само като млад мъж. Когато се запознах с нея, вече бях достатъчно голям, за да гласувам. Бях достатъчно голям, за да прекарвам нощта с нея — цялата нощ, в нейното жилище. Вече имах право на лично мнение и избор. Можех да й купувам питие в кръчмата, а фактът, че имам в джоба си шофьорска книжка, неопровержимо доказателство за моята благонадеждност на зрял човек, ми вдъхваше спокойна увереност… Вече бях и достатъчно голям, за да имам интересно минало. У дома нямах минало, а само разни детински истории, които всички и без друго вече знаеха, така че просто не си струваше да бъдат повтаряни.
И все пак, чувствах се като измамник. Нещо като всички онези типове, които в един момент си обръсват главите, а после разправят, че винаги са били пънкари — да бе, били са пънкари още от времето, когато изобщо никой не е и помислял за пънк. Чувствах се така, сякаш всеки момент ще бъда разкрит, непрекъснато очаквах някой да нахлуе изневиделица в колежа, да размаха моя снимка, на която съм в онова яке с нашивките, и да се разкрещи: „Роб е бил малък ! Малко момченце !“. И тогава Чарли щеше да узнае истината и да ме зареже. И през ум не ми минаваше, че вероятно в някой шкаф в къщата на родителите й в Сейнт Албанс бяха скрити купища нейни малокалибрени детски книжки и комично-глупави „официални“ роклички. Дотолкова силно бе преклонението ми пред нейната красота, че бях едва ли не убеден, че тя се е родила с огромните си обици на ушите, с правите си като кюнец дънки, барабар с тези нейни невероятни познания и ентусиазъм относно творбите на някакъв тип, който се прочул с това, че цапотел всичко с оранжева боя.
Читать дальше