Ник Хорнби: Ега ти животът

И така, по едно време Фил се хвана да работи всяка събота в един бутик за мъжка конфекция и тогава аз направих своя ход. Тези от нас, които не работеха или подобно на мен работеха след училище, но не и през почивните дни, редовно се събирахме в събота следобед, за да се мотаем заедно нагоре-надолу по главната улица. Обикновено потрошавахме твърде много време и твърде много пари в магазина за грамофонни плочи на „Харлекин рекърдс“, а също и за да се „поглезим“ (израз, прихванат неусетно от следвоенната, породена от недоимъка, лексика на нашите майки) с филтър кафе, което смятахме за последен вик на изтънчената френска мода. Понякога ходехме заедно да навестим Фил; случваше се и да го карам да ми купува разни неща от бутика, като се възползвах от правото му като член от персонала да ги плаща с намаление. Това обаче изобщо не ми пречеше да чукам гаджето му зад гърба му.

Благодарение на Алисън и Пени вече бях научил, че човек се чувства нещастен, когато скъсва с гадже. Но все още не знаех, че свързването с гадже също може да те накара да се чувстваш точно толкова нещастен. И все пак, Джеки и аз бяхме нещастни по един особено вълнуващ, някак „възрастен“ начин. Срещахме се тайно, тайно си говорехме по телефона, тайно правехме секс, тайно се питахме „Какво ще правим?“ и непрекъснато си говорехме тайно колко ще е хубаво да можем вече да не правим всички тези неща тайно. Никога не си задавах въпроса дали това, което имаше между нас, беше истинско или не. Просто нямаше време.

Опитвах се да не допринасям допълнително за тегобите на Фил — и без това се чувствах достатъчно зле поради факта, че чукам гаджето му, пък и изобщо. Но скоро вече нямаше начин да избягвам подобни усложнения, защото, когато Джеки изразяваше съмнения относно връзката им, на мен ми се налагате да се отнасям нежно и внимателно към чувствата й на недоволство и тих ропот — така, както човек се грижи за малки, болнави котенца — които обаче постепенно заякнаха и се превърнаха в здрави, непоколебими убеждения на гняв и неприязън и започнаха, когато им скимне, да се промъкват и измъкват от разговорите ни — точно както вече порасналите котета се мушат насам-натам през техните котешки вратички.

И така, една вечер, на някакъв купон, видях Фил и Джеки да седят сгушени в ъгъла. Той изглеждаше потресен, блед като платно и почти разплакан. Малко след това Фил си тръгна, а на другата сутрин Джеки ми се обади и ме попита дали искам да излезем да се поразходим. После вече не правехме нищо тайно и цялата ни връзка продължи три седмици, след което скъсахме.

Знам, Лора, ти сигурно би казала, че това е инфантилно. И че е глупаво да сравнявам тогавашните Роб и Джеки със сегашните Роб и Лора, които са в средата на трийсетте си години, с установен начин на живот и живеят заедно. Би казала, че в края на краищата пълнолетната изневяра е винаги нещо далеч по-лошо от тийнейджърската изневяра. И би сбъркала. Оттогава насетне на няколко пъти ми се е случвало да бъда част от любовен триъгълник, но онзи, първият, беше най-остроъгълен. Фил вече не ми говореше, съботната ни тумба също не искаше да има нещо общо с мен и с Джеки. Майката на Фил се обади на моята майка. За период от няколко седмици училището беше едно ужасно място, изпълнено с враждебно отношение.

Направи едно сравнение с това, което би последвало днес, ако сплескам нещата по подобен начин — мога да сменя обичайните си кръчми и клубове с други; мога да включа телефонния си секретар, ако не искам да се чувам с никого; мога да излизам повече или да си стоя вкъщи повече; да преориентирам социалния си компас и да си създам нов кръг от приятели (впрочем, това дори не е наложително, защото моите приятели никога не са и нейни приятели, която и да е тя); мога да прекратя всякакви контакти с родителите ми, когато не одобряват поведението ми. Навремето обаче подобна анонимност бе невъзможна. Налагаше се да си налягаш парцалите и да си теглиш последствията, колкото и лоши да бяха.

Най-много ме смущаваше обаче усещането за хладно разочарование, което ме обзе, когато Джеки ми се обади в онази неделна сутрин. Просто не разбирах това чувство. В продължение на месеци бях кроил как да постигна това завоевание, а когато моментът на нейната капитулация най-сетне настъпи, не усещах нищо — даже и по-малко от нищото. Повече от явно беше, че не мога да споделя това мое усещане с Джеки, но от друга страна пък бях и напълно неспособен да й засвидетелствам онзи ентусиазъм, от който усещах, че се нуждае, ето защо реших да си татуирам името й върху дясната си ръка.