Ник Хорнби - Ега ти животът

Започнах да излизам с едно от момичетата… не, този израз не е точен, защото аз всъщност изобщо нямах думата при взимането на това решение. Но същевременно не бих могъл да кажа и че тя започна да излиза с мен. Проблемът е, че изразът „излизам с“ предполага някаква съвместност и равенство. Докато в действителност стана така, че една вечер сестрата на Дейвид Ашуърт, Алисън, се отлепи от момичешката групичка, която киснеше на пейките срещу гондолата, където пък беше нашият момчешки сборен пункт, и просто си ме присвои, гушна ме под мишница и ме отведе.

Вече не мога да си спомня как точно го направи. Дори не мисля, че тогава изобщо съм осъзнавал какво става, защото си спомням, че някъде по средата на нашата първа целувка — на моята първа целувка, — се почувствах тотално сащисан, напълно объркан и абсолютно неспособен да си обясня как аз и Алисън Ашуърт така бързо и неочаквано станахме толкова интимни. Дори не бях много сигурен как тъй изведнъж се озовах откъм нейната страна на люлките, далеч от брат й, от Марк Годфри и от останалите момчета; нито пък как стана така, че тя се отдели от нейната групичка приятелки; нито защо вдигна лицето си към моето, не знам и как разбрах, че от мен се очаква да залепя устата си върху нейната. Цялата случка противоречи на каквото и да било рационално обяснение. Но всичко това наистина се случи, а после се повтори и на следващата вечер, както и на по-следващата.

Какво си въобразявах, че правя? Тя какво си въобразяваше, че прави? В днешно време, когато по същия начин ми се прииска да целуна някое момиче така, по устата, с език и тъй нататък, то е защото ми се ще да изживея с него още много други неща: секс, кино в петък вечер, задушевна компания и разговори, мрежа от близки роднини и приятели, аспирин и чай, донесени ми в леглото, когато съм болен, човек, с когото да слушаме заедно моите плочи и компактдискове, може би момченце на име Джек и момиченце на име Холи или Мейзи (все още не съм решил окончателно кое от тези две имена да предпочета). Нищо подобно не исках от Алисън Ашуърт. Не исках деца, защото ние самите бяхме още деца; не исках и кино в петък вечер, защото и без това ходехме на кино в събота сутринта; не исках и аспирин и чай в леглото, защото мама ми ги носеше; не исках дори секс, особено пък не и секс — опази, боже! — защото по онова време, в началото на седемдесетте, на секса се гледаше като на някакво най-гнусно и ужасяващо изживяване.

Но какво в такъв случай означаваше тази целувка? Истината е, че за нас тя не криеше абсолютно никакво значение, просто двамата с Алисън се бяхме залутали в мрака на неведението. Целувката ни бе резултат от известна доза желание за подражание (хора, които докъм 1972-а вече бях виждал да се целуват: Джеймс Бонд, Саймън Темплър, Наполеон Соло, Барбара Уинзор и Сид Джеймс или може би Джим Дейл, Елзи Танър, Омар Шариф и Джули Кристи, Елвис и много други черни и бели кинозвезди от филмите, които майка ми обичаше да гледа — макар че когато се целуваха, те, за разлика от нас, никога не си сблъскваха носовете и не си въртяха главите като смахнати ту в една, ту в друга посока); от известна доза хормонална тирания; а също и от доза напрегнато желание да не изоставаме от връстниците си (Кевин Банистър и Елизабет Барнс „го правеха“ вече от две-три седмици); а до голяма степен и поради обзелата ни на момента сляпа паника… Накратко, целувката ни не беше резултат на осъзнато действие; при нея нямаше сексуална страст, нито дори удоволствие; физически не изпитвахме нищо по-особено, освен една непозната ни дотогава и умерено приятна топлинка някъде дълбоко в слабините. Бяхме като малки животинчета — което съвсем не означава, че към края на седмицата вече сме си разкъсвали дрехите, а просто че, образно казано, бяхме започнали да се душим взаимно под опашките и че не намирахме миризмата на другия чак толкова отвратителна и отблъскваща.

Но чуй какво стана по-нататък, Лора. Когато на четвъртата вечер от нашата „връзка“ отидох в парка, видях Алисън да седи на пейката, прегърнала през кръста Кевин Банистър, а от Елизабет Барнс нямаше и помен наоколо. Абсолютно никой — нито Алисън, нито Кевин, нито аз, нито все още непосветените сексуално бавноразвиващи се, които висяха по гондолата — не каза каквото и да било. Бях като поразен от гръм, изчервих се и внезапно забравих как да вървя, без да имам мъчителното усещане за непохватността на всяка отделна част от тялото ми. Какво да направя? Къде да отида? Не исках да се започват разправии, не исках да оставам там — не и с тях двамата — не исках да се прибирам вкъщи. Ето защо насочих вниманието си изцяло върху многозначително празните опаковки от презервативи, които очертаваха разграничителната линия между териториите на момчетата и на момичетата, и без да поглеждам напред, назад или встрани, тръгнах обратно към скупчилите се на гондолата момчетии без гаджета. Посред пътя си към тази доскоро привична за мен групичка, направих едно-единствено необмислено и погрешно движение: спрях и си по гледнах часовника, макар и да ме убиеш, до ден днешен да не знам какво точно се опитвах да внуша с този жест и кого точно се опитвах да заблудя. Кое е това време от денонощието, което би накарало едно тринайсетгодишно момче да обърне гръб на някое гадже и да поеме към детската площадка — с изпотени от притеснение длани, с разтуптяно от унижение сърце и отчаяно опитвайки се да не заплаче. Определено не и четири следобед, в края на септември.