Ник Хорнби: Ега ти животът

Де да знам. Белязването за цял живот ми изглеждаше далеч по-лесно от това да кажа на Джеки, че всичко е било една гротескна грешка, че просто съм оплескал всичко. Следвайки някаква изкривена логика, реших, че като й покажа татуировката, няма да ми се налага да се напъвам да търся думи, които просто не бях в състояние да изрека. Нека поясня, че никога не съм бил от онези типове, които си падат по татуировки. Не съм, пък и никога не съм бил и от типа на декадентите с девиз „само рок’н’рол, пържете се всички в ада“, нито от типа мускулести тъпоумни и здравеняци с бирени шкембета. Но по времето, когато бях ученик, се ширеше катастрофална мода на татуировките и аз лично познавам неколцина мъже — счетоводители, учители, мениджъри на персонала и компютърни програмисти — които и днес, на около трийсет и пет годишна възраст, си влачат ужасяващи послания от онази ера, обгорели налудничави съкращения в плътта им (примерно СЪМСУЖ-СУ за „Съюз на мъжете срещу жените — Стреляй, за да убиеш“; или ПИСИМ-ИИТЕСАМ за „Повярвай и си мъртъв — Излъжи и те са мъртви“).

Смятах просто да си направя едно дискретно „Д©Р“ върху горната част на ръката, но Виктор — татуировчикът нямаше никакво намерение да остави нещата неразнищени докрай.

— Тя коя буква е? „Д“ или „Р“?

— „Д“

— И откога движиш с тая мацка „Д“?

Царящата в ателието за татуировки мъжкарска агресивност ме плашеше — останалите клиенти (а те всички бяха твърди титуляри в отбора на мускулестите тъпоумни здравеняци с бирени шкембета и явно смятаха присъствието ми сред тях за невъобразимо забавно), голите жени по стените, зловещите образци на предлаганите услуги, повечето от които бяха стратегически разположени по ръцете на Виктор, дори прозиращото в тона и думите му обидно отношение към мен — всичко ми вдъхваше опасения.

— От достатъчно дълго време.

— Дали е достатъчно ще кажа аз, не ти.

Стори ми се, че подходът му към клиентите е доста странен, но реших да премълча и да споделя наблюдението си някой друг път.

— От два-три месеца.

— И ще се жениш за нея, така ли? Или си направил белята?

— Не. Никое от двете.

— Значи само ходите? И не си се вързал по никой начин?

— Не.

— А как се запознахте?

— Ходеше с един мой приятел.

— Така значи. И кога скъсаха?

— В събота.

— В събота! — Виктор се изсмя с звук на оттичащ се канал. — Я се разкарай! Хич ни ми се ще после майка ти да идва да ми мрънка. ’Айде чупката оттука.

Чупих се оттам.

Виктор, разбира се, беше надушил ситуацията съвършено точно и всъщност постъпи много приятелски. И когато по-късно бях наранен, имах желание да го посетя. Защото в рамките на десетина секунди той би могъл да ми каже дали някое момиче заслужава татуировка или не. И така, Фил и Джеки възторжено и сърцераздирателно се събраха отново, но за мен нещата не се върнаха към нормалното си състояние. Някои от момичетата в нейното училище и някои от момчетата в моето предположиха, че Джеки просто ме е използвала, за да може да преустрои връзката си с Фил. В резултат на всичко това обаче нашите съботни следобеди се промениха завинаги, защото никога повече не изпитахме възхищение към хората с дълготрайни връзки. Отнасяхме се със сарказъм към тях, пък даже и те се отнасяха със сарказъм към себе си. Само за няколко седмици псевдо-брачният статут се превърна от обект на завист в обект на презрение. Бяхме на седемнайсет години, а вече започвахме да ставаме точно толкова озлобени и неромантични, колкото и родителите ни.

Е, виждаш ли, Лора? Ако и при нас се получи нещо такова, ти просто няма да можеш да промениш живота ми завинаги така, както го преобърна Джеки. Защото и ти, и аз вече сме изживявали подобни ситуации прекалено много пъти, така че ако това отново ни сполети, всеки от нас двамата просто ще се върне при приятелите си, в обичайните си кръчми и към предишния си живот и това ще е всичко — а по всяка вероятност никой няма дори да забележи какво е станало.

Запознах се с Чарли в колежа по нови технологии. Аз карах курс по медийни изкуства, а тя учеше дизайн. Когато за пръв път я зърнах, разбрах че е точно такъв тип момиче, каквото винаги съм мечтал да срещна, откакто съм стигнал възрастта, когато момчето започва да мисли за запознанства с момичета. Беше висока, с късо подстригана руса коса и изглеждаше различна, вълнуваща и екзотична. (Дори спомена, че някакви нейни приятели били приятели на хора, които пък учели в колежа „Сейнт Мартин“ с приятели на Джони Ротен, но така и не ме запозна с тях.) Дори името й ми изглеждаше вълнуващо, различно и екзотично, защото до този момент бях живял в свят, в който момичетата имаха момичешки, а не момчешки имена и при това не особено интересни. Обичаше да говори, така че не ми се налагаше да се чудя как да запълвам онези дълги, мъчителни моменти на мълчание, май типични за общуването ми с момичетата, с които излизах по онова време. А когато приказваше, говореше все за интересни неща — за нейния курс, за моя курс, за музика, за филми, за книги, за политика…