Ник Хорнби: Ега ти животът

При следващата ни среща се държах сдържано и хладно с нея, а когато, преди да се разделим, тя понечи да ме целуне, аз се отдръпнах рязко. „Какъв е смисълът? — попитах я студено. — Това никога доникъде не води.“ А когато на другата вечер тя ме попита дали искам да се виждаме и занапред, аз извърнах поглед и замълчах навъсено. Бяхме ходили три месеца, което на нашата възраст беше равнозначно на почти стабилна връзка. (Дори родителите ни вече се бяха срещали. И се бяха харесали.) Тогава Пени се разплака, а аз я възненавидях, защото сълзите й ме караха да се чувствам гузно, което пък ме подтикна да скъсам с нея.

Започнах да излизам с Ким, за която със сигурност знаех, че вече е била подложена на инвазия и затова предполагах (съвършено правилно, както се оказа впоследствие) нямаше да има нищо против да допусне повторно нахлуване в съкровените й територии. Пени започна да излиза с Крис Томсън от моя клас — момче, което бе имало повече гаджета от всички нас, взети заедно. Бях нагазил в непознати води, а и тя също. Една сутрин, може би три седмици след последното ми спречкване с Пени, Томсън нахлу в класната ни стая:

— Ей, Флеминг, запек такъв. Познай коя ръбих снощи?

Досетих се и всичко започна да се върти пред очите ми.

— За три месеца ти дори до цица не се докопа, а аз я шибах още първата седмица! — триумфално завърши той.

Повярвах му. Всички знаехме, че той винаги получава това, което иска, без значение от кого. Бях унижен, смазан и надигран. Чувствах се глупав, незначителен и доста, доста по-малък от този противен, едър, нагъл и хаплив тъпанар. Не би трябвало да ме засяга чак толкова. Що се отнася до долната част на тялото, Томсън нямаше конкуренция в категорията си, пък и в нашия VIII „Б“ клас имаше предостатъчно дребни избалъчени шматки, които дори не бяха и прегръщали момиче. На тях дори моето положение, колкото и невзрачно да беше, вероятно им е изглеждало безкрайно изискано и достойно за завиждане. Така че акциите ми определено не бяха паднали чак толкова. И все пак, не можех да разбера какво точно е станало. На какво се дължеше тази рязка промяна в Пени? Как така Пени изведнъж се беше превърнала от момиче, отблъскващо категорично всякакви по-активни набези, в момиче, готово да прави всичко, що има да се прави? Може би беше по-добре да не се замислям прекалено много над този въпрос. Не исках да съжалявам никой друг, освен себе си.

Сигурен съм, че с Пени всичко е наред, както знам, че и от мен излезе все пак що-годе свестен човек, а подозирам, че дори Крис Томсън не е станал най-големият злодей на света. Или поне ми е трудно да си представя как нахлува на работното си място — банката, застрахователния институт или автомобилната изложбена зала — тръсва дипломатическото си куфарче на бюрото и като се хили подигравателно, оповестява на колегите си, че е „ръбил“ съпругата на някой от тях. (Макар че хич не ми е трудно да си го представя как ръби съпруги. Дори още навремето изглеждаше като съпругоръбач.) Но все пак е добре онези жени, които не одобряват мъжете — а наистина има предостатъчно мъже, които не заслужават одобрение — да си спомнят от къде сме тръгнали и колко дълъг път ни се е наложило да изминем.

Джеки Алън беше гаджето на приятеля ми Фил, от когото аз я свих — бавно, търпеливо, в разстояние на няколко месеца. Не беше никак лесно. Беше свързано с доста време, упоритост и измама. Фил и Джеки започнаха да ходят горе-долу по същото време, когато и ние с Пени, с тази разлика, че те продължаваха, и продължаваха, и продължаваха да излизат все заедно: и през лигавия, хормонален девети клас, и през целия десети клас, обсебен от мисъли за „края на света“, породени от грозящите ни матури, та чак до псевдозрелостта на единайсети клас. Фил и Джеки бяха нашата „златна двойка“, нашите Пол Макартни и Линда, нашите Пол Нюман и Джоан Уудуърд — те бяха нашето живо доказателство, че в един обезверен, непостоянен свят е възможно човек да остарее, или поне да стане по-възрастен, без да е наложително през няколко седмици да изживява драстични раздели и промени.

Не съм много сигурен защо исках да прееба отношенията им. С постъпката си засегнах не само тях, но и всеки мой връстник, който изпитваше душевна нужда от това те двамата да пребъдат заедно. Нали знаете, то е нещо като да видиш фланелките в магазина за дрехи, които са така хармонично подредени по цвят, че просто те изкушават да си купиш някоя от тях. После обаче, когато си я занесеш вкъщи, тя никога не изглежда същата като на рафта. Едва тогава ти светва със закъснение, че е изглеждала толкова красива и примамлива само защото е била хармонично съчетана с останалите. Ами, нещо такова се получи и при мен. Надявах се, че като почна да ходя с Джеки, ще успея да прихвана нещичко от излъчващото се от нея благородство на зряла и достойна за уважение жена. Но впоследствие естествено се оказа, че когато е без Фил, тя не притежава нищо подобно. (Ако наистина съм търсел подобно благородство, то може би е трябвало да намеря начин да „ходя“ и с двамата едновременно — но такъв номер е трудно осъществим дори при възрастните хора, а когато си на седемнайсет, подобно нещо е достатъчно основателна причина да бъдеш пребит с камъни до смърт.)