Ник Хорнби - Ега ти животът

И една стая не можехме да запълним. Не, не че ни липсваха вещи — тя имаше цяла камара книги (беше учителка по английски), аз имах стотици плочи, пък и апартаментът беше доста тесен — живеех там от десет години и през повечето време се чувствах като нарисувано куче в колибка. Това, което искам да кажа е, че никой от двама ни не беше нито достатъчно шумен, нито достатъчно властен. Ето защо, когато бяхме заедно, остро осъзнавах, че единственото пространство, което изпълвахме, бе мястото, заето от телата ни. Бяхме неспособни да излъчваме личностно присъствие, така както някои други двойки успяваха да го правят.

Понякога се опитвахме да го постигнем — когато се срещахме с хора, по-тихи и по-незабележими дори от нас самите. Никога не обсъждахме помежду си защо в такива случаи внезапно ставахме някак натрапчиво по-шумни и по-буйни, но съм сигурен, че и двамата го усещахме. Правехме го напълно несъзнателно, сякаш за да компенсираме факта, че животът течеше някъде другаде, далеч, там, където Майкъл и Чарли бяха заедно, прекарваха си по-весело, общуваха с по-обаятелни хора… Така че подобно несвойнствено държание от наша страна бе един вид жест на предизвикателство към света, един безсмислен, но необходим за нас последен опит да се докажем. (Подобно поведение може да се види навсякъде — по ресторанти, клубове и кръчми неизменно ще забележите млади двойки и от средната класа, вече започнали да се разочароват от живота, който водят, да вдигат край себе си прекалено много шум, като волно или неволно се опитват да привлекат вниманието на околните: „Вижте ме! Не съм толкова скучен, колкото ме мислите! Знам как да се забавлявам!“. Трагично. Радвам се, че се научих да си стоя и да си страдам мълчаливо вкъщи.) Нашето съжителство беше един вид брак по удобство, точно толкова циничен и взаимно изгоден, колкото и всеки друг от този род. Наистина си мислех, че бих могъл да изживея живота си с нея. Нищо против. Беше готина.

Веднъж видях в някакъв комедиен сериал — май беше „Мъжът в семейството“ или нещо такова — сценка, която ме накара да се пукна от смях. Та в този ужасно потискащ майтап, някакъв пич извежда на вечеря едно, ама наистина много дебело маце, при това очилато, напива го солидно, а после, когато го изпраща с колата до дома му, се впуска в атака. „Не съм такова момиче!“, изпищява възмутено мацето. Пичът го зяпва слисано: „Но… но това е абсурдно !“. Когато бях на шестнайсет, този лаф ме разсмя до сълзи, после го забравих. Сетих се отново за него едва, когато Сара ми заяви, че си е намерила друг. „Но… но това е абсурдно !“, щеше ми се да изплача. Не, не искам да кажа, че Сара беше непривлекателна — напротив, всичко си й беше на място, пък и онзи явно си беше паднал по нея. Просто смятам, че това, тя да си намери друг, някак противоречи на цялостния дух на нашата негласна уговорка. Единственото наистина общо нещо между нас (ако трябва да бъда искрен, общото ни възхищение от „Дива“ се изпари само след няколко месеца) бе, че и двамата сме били зарязани от предишните си гаджета, така че по принцип бяхме против зарязването — бяхме заклети и отявлени „незарезвачи“. Е, питам аз, как тогава стана така, че пак се оказах зарязан?

Разсъждавах нереалистично, разбира се. Винаги съществува риск да загубиш гаджето си, щом то си заслужава времето, което си му отделил. (Освен ако не си дотолкова параноичен, че да си избереш някое „незагубимо“ гадже, което изобщо не е привлекателно за когото и да било друг.) Щом ще се хващаш на хорото, то трябва да приемеш и мисълта, че съществува вероятност работата да не потръгне и че е възможно да се появи някой Марко или в случая със Сара — Том, който да ти пресече пътя и да те нарани. Но навремето не възприемах нещата по този начин. Забелязвах само факта, че макар да съм смъкнал летвата по-надолу, работата ми пак не се уреди и това стана причина да изживея огромно страдание и да изпадна в мрачно самосъжаление.

А после се запознах с теб, Лора. И заживяхме заедно, а ето че сега и ти ме напускаш. Но знаеш ли, постъпката ти всъщност не е нищо ново за мен. Ако искаш да си пробиеш път в класацията на челната петорка, ще трябва да положиш доста повече усилия. Вече не съм толкова уязвим, колкото бях, когато Алисън или Чарли ме зарязаха. Ти не преобърна живота ми наопаки така, както го направи Джеки. Нито ме накара да се чувствам лош и гузен по начина, по който успя Пени (а няма как да ме унижиш така, както го направи онзи нагъл тъпанар Крис Томсън). А сега съм и по-издържлив от времето, когато Сара ме напусна. Просто вече знам — въпреки мрачната потиснатост и смазващата неувереност, които се надигат като мътен прилив от дъното на душата ми всеки път, когато някое гадже ме зареже — че ти в никакъв случай не си моят последен и най-добър шанс за интимна връзка. Та, това е, Лора. Опита се да ме съсипеш. Но не успя. Е, всичко най-…