Роберт Хюлик - Нощта на тигъра

След като положи трупа по гръб, се зае да облича роклята. Опита се да омотае пояса по стария начин, с тройно препасване, но това се оказа напълно невъзможно. Затова просто върза двата края на възел. Вгледа се за миг в бялата фигура със скръстени в ръкавите ръце, със загрижено изражение и свъсени рунтави вежди. Наистина всичко беше твърде объркващо. Той отвори вратата и повика иконома. Ляо цял трепереше, а лицето му беше смъртнобледо. Заедно наместиха капака върху ковчега.

— Къде се намира стаята ви? — попита го съдията, докато навличаше кожуха си.

— В задната част на сградата. До стаята на господин Йен.

— Добре. Отидете сега да си легнете, аз ще претърся за госпожица Къю.

Като прекъсна по този начин всякакви възможни въпроси, съдията се обърна и излезе от параклиса. На входа към гостната любезно се раздели с Ляо и тръгна нагоре по широкото стълбище. Горната площадка беше осветена. Пред вратата на болния стоеше господин Мин със свещ в ръка. Широкото му лице с масивна челюст беше запазило надменното си изражение. Беше облечен със същата сива роба, както и през деня. Той изгледа страховито съдията и попита дрезгаво:

— Изкарахте ли си смяната?

— Да. Нищо ново. А брат ви как е?

— Ами… тъкмо се канех да вляза, но както виждам, вътре не свети и май ще е по-добре да се върна в стаята си. Не ми се иска да разбуждам жена му, сигурно е задрямала в креслото край него. Капнала е горката. Вие също се нуждаете от малко сън. Няма никаква полза да бродите нагоре-надолу. Лека нощ.

Съдията проследи с поглед как дебелият господин тътри уморено нозе към крайната стая на площадката. После сам се запъти към горния кат. Щом влезе в стаята на Къю, постави фенера върху масата и остана така известно време, загледан в осветената от луната плъзгаща се врата. Ако девойката наистина беше още жива, сигурно силуетът й отвън на верандата би могъл да се отрази върху прозрачните плоскости и да му се стори, че е някакво привидение вътре в стаята. В такъв случай тя може би го наблюдаваше от балкона.

Разтвори плъзгащата се врата и излезе навън. От предишния оглед се беше убедил, че е невъзможно някой да се изкачи тук от двора или пък да се спусне от покрива. А тъй като беше излязъл на балкона веднага щом зърна привидението, загадъчният силует не е могъл да има време да използва стълба. Той застана пред трегера и се вгледа внимателно в резбованите дървени плоскости над него.

Върна се за миг в стаята и установи, че таванът е само на три-четири сантиметра над линията на трегера. Това означаваше, че между него и покрива има кухина, около метър в скосената част под стрехите, но по-висока към върха. Излезе отново на балкона и огледа замислено полицата за саксии в левия край. Ако наистина под покрива съществуваше скрито помещение, може би тъкмо тази дъска служеха за стъпало, от което човек да се покачи към дървените плоскости, бележещи входа.

Стъпи предпазливо на ниската полица. Беше твърде крехка, за да издържи тежестта му, но това едва ли се отнасяше за дребна девойка като Къю. Съдията взе абаносовия стол от музикалния кът и го постави до саксиите. Оттук лесно можеше да се покатери до резбованите плоскости. Побутна леко една от тях и тя наистина се поотмести. Натисна по-силно и успя да я плъзне докрай. Фенерът в ръката му освети бледото изплашено лице на момиче, коленичило в тъмната ниша.

— По-добре е да слезете оттам, госпожице Мин — сухо рече съдията. — Няма защо да се страхувате. Аз съм гост на баща ви, наложи се да пренощувам у вас. Ето, ще ви подам ръка.

Ала тя не се възползва от помощта му. Стъпи пъргаво на полицата и оттам скочи на пода. Приглади полите на напрашената си синя роба и хвърли поглед към планинския склон, където пламтяха разбойническите огньове. После влезе безмълвно в стаята.

Магистратът й посочи стола до масата, а сам седна отсреща на внесения обратно стол от музикалния кът. Поглаждайки дългата си сивееща брада, той се зае да изучава бледото й изтощено лице. Последната година не беше я променила съществено. Отново се възхити на умението на неизвестния художник, постигнал такава изумителна прилика. При това беше подбрал стойката й за портрета тъй сполучливо, че да прикрие малката гърбица и несъразмерно едрата за такова крехко тяло глава. След малко съдията я заговори:

— Бях уведомен, че сте починали от разрив на сърцето, госпожице Мин. Възрастните ви родители скърбят безутешно за вас, а всъщност в стаята ви е намерила смъртта си прислужничката Астра. Тя е убита — изчака за миг и понеже тя не каза нищо, продължи: — Аз съм магистрат от един северен окръг. Това имение не попада под моята юрисдикция, но тъй като в момента районът е напълно откъснат от света, смятам, че е мое право да представлявам закона. Следователно съм длъжен да разследвам извършеното убийство. Моля ви да обясните какво се е случило.